Купелът за освещаване на водите на Великата Лавра, фото:Ателстант Рейли 1883 год.	Проигумена на Иверската обител. Гравюра по фотография сп. Tour du Monde, 1861 г.	Великденско литийно шествие в Иверския манастир с иконата на Богородица Портаитиса. 1917 г.

Варна е вторият български град, където тази изложба от прекрасни фотографии се представя, чрез съдействието на Гръцкото гражданско управление и религиозното ръководство на Света гора. Изказвам специална благодарност на йеромонах Юстинос Симонопетритис, Директор на Атонския фотоархив – добър приятел на Варненския археологически музей – за неговото доброжелателство и голяма подкрепа за това важно събитие в културния живот на града през юбилейната 2000 г. от рождението на нашия Господ Исус Христос.
Александър Минчев
Директор на Дирекция «Културно-историческо наследство»
 
 

Йеродякон Прокопий като фотограф заедно с един свой ученик. Гравюра по фотогра фия 1896 г.		Манастира Симонопетра. Монаси с новите камбани пред опожарения престолен храм. Гравюра по фотография 1896 год.

Света гора и България
Както е известно, българите приемат християнството през 864 г. по инициатива на княз Борис I. Съседството на новопосветения в християнството български народ със Света гора напълно естествено създава интерес у българите към това голямо монашеско средище. По тази причина бьлгари се появяват на Атон още от много рано. Те се установяват там завинаги или за временно пребиваване, по време на което биват обаче въведени
не само в православното монашество, но и в духовния свят,литургичния живот, изкуството и богословската мисъл на Атон.
Бидейки първият непосредствен наследник на духовната и филологическа традиция на светите братя Кирил и Методий в Югоизточна Европа, българите се оказват призвани да оползотворят тази традиция не само на територията на българската държава, но и в Атон, където те са първите славяни заселници и предхождат по време значително русите и сърбите. Така, веднага след придобиването на свой манастир в дебрите на Света гора, което трябва да е станало преди средата на Х век, се създава едно самостойно българско духовно средище в Атон, където намира приложение пригодената към специфичните условия и изисквания на светогорската битност кирилометодиева традиция. Към този ранен за българското светогорско присъствие период се датират два значими паметника на славянското писмено слово, писани на глаголица, т.е. на най-старата славянска писменост – онази, която е създадена лично от св. Кирил. Става дума за две евангелия, които свидетелствуват за разгьрната филологическа дейност и добре организирана преводаческа инициатива. Освен това, фрагментите от два други старобългарски ръкописа, запазени до наши дни и написани на кирилица, т.е.на писмото, създадено от епископ Константин Преславски и наименувано в чест на неговия учител Св. Кирил, говорят за пълна осведоменост относно книжовните нововъведения и преобразованията, извършващи се по онова време.
 

Светото атонско настоятелство, Карея 1912-13,  снимка - иеромонах Стефан	Приготвяне на трапезария за посрещане на поклонници, фотографско ателие на манастира Свети Пантелеймон

През следващите векове българският манастир Зограф, който е посветен на св. Георги, се превръща в значимо духовно и филологическо средище, където се подготвят важни преводи на патерични и литургични текстове. Тези текстове се преписват в красиво оформени ръкописи, доказващи високите художествени умения и изисквания на българите преписвачи. Същевременно манастирът Зограф се развива в място за духовно усъвършенствуване на свети люде, ратуващи с искрено рвение за православието. Сбирката ръкописи, която днес се съхранява в Зограф, българските средновековни книги, пазени в други светогорски манастири и кодексите от атонски произход, пренесени в трети страни, съставляват неоспоримо доказателство за внушителната българска  филологическа продукция на Атон, която потвръждава съществуването на една жизнена култура и духовност. Така очертаната дейност, толкова поривна и изворна в изразността си, е било невъзможно да не допринесе за по-пълното запознаване на българската народност с моноговековната атонска традиция и духовност. Излъчването на тази духовна деятелност по българските земи достига своята върхова изява главно през XIV век, по времето на всеобщия културен и духовен подем, обхванал православните страни на Игоизточна Европа.
Този век се свързва с присъствието на видния монах и духовен деятел Григорий Синаит, който пристига в България от Атон, носейки със себе си не само древната синайска, но и атонската монашеска традиция. Същевременно Григорий въвежда и разработва едно ново по дух обединяване на тези две традиции. Установявайки се в източна Бьлгария, където попада под закрилата на широко известния като поддръжник на книжовността български цар Йоан Александър (1331-1371 г.), той изгражда едно средище на български, сръбски и гръцки монаси, в което светогорската исихастка традиция съставлява ядрото на духовния живот. По този начин идеалите на атонското монашество не само се пренасят в България, но и намират благодатна почва за своето по-нататъшно развитие благодарение на високото културно равнище на страната. От школата на Григорий Синаит произлиза св. Теодосий Търновски (1300-1363 г.),основател на Килифаревския манастир и виден православен деятел от онова време, усвоил и приложил с вдъхновена последователност всред българ ските монаси светогорските исихастки начала. 
Славата на Атон по бьлгарските земи като голямо всеправославно средище, където се ратува за постигането на високи духовни добродетели и чийто обители, освен място за молитва и напрегнат литургичен и отшелни чески живот, са средоточия на значимо филологическо творчество, превръщат Света Гора в сьзна нието на българския народ в един идеализиран свещен кът, в който се осъществява съвършеното единение на човешката душа с Бога. Тази възвишена и трансцедентна представа за Атон привлича в неговите дебри две от най-бляскавите личности на българския духовен небосклон, чиято по-сетнешна дейност оставя дълбоки следи в религиозната битност на  славяните. Става дума за патриарх Евтимий (1325/30-1411/12) и за
всеросийския митрополит Киприан (1330-1406). И двамата са люде с блестящо образование и великолепни познавачи на гръцкия език, пребивавали дълго в Света гора. Продължителното им познанство с най-видните атонски монаси и задълбочената им работа в светогорските библиотеки довеждат до написването на значими религиозни произведения, най-вече от наставническо естество. Евтимий Тьрновски, сьс своето внушаващо благоговение дори само с обема си писмено наследство, което без съмнение е повлияно в известна  степен от творчеството на по-сетнешния цариградски патриарх Филотей Кокинос, е не само най-значимият български писател от XIV век, но и един от най-видните славянски литературни творци на всички времена. Предприетата от него прогресивна езикова реформа е напълно в духа на учението и идеите на Григорий Синаит и Филотей Кокинос. От своя страна митрополит Киприан, който сьщо произхожда от обкръжението на Филотей Кокинос, пренася в Русия светогорските духовни традиции и литургичните реформи, въведени във Византия от неговия учител и духовен наставник Филотей.
Стойността на Света гора за българския народ и за останалите народности, населяващи Югоизточна Европа, се откроява най-ярко през вековете на турското владичество. Огромното количество ръкописи и текстове, съхранени на Атон, се превръща в неизчерпаем източник на християнско нравоучение, което допринася за сьхраняване на народностното самосъзнание на българския народ. Житията на светци, които непрекъснато се преписват в атонските обители, се оказват вдъхновяващ пример на душевна сила, смелост и противостояние срещу вътрешните и външните изкушения. С тези си качества те помагат на българина да осьзнае защо трябва да даде отпор на потисничеството и на насилственото принуждаване да погазва религиозните си убежденията. Не случайно Света гора ражда великия възродител на българското национално самосъзнание и духовен отец на нова България, хилендарския монах Паисий, който със своята История славянобългарска дава пьрвия тласък за националното възраждане на своя народ и за очертаването на отчетливи мисловни етнокултурни граници в тогавашната историческа действителност. 
Така Света гора още веднъж се запечатва в националното съзнание на българския народ като източник на благодатно за него въздействие.
Светата гора Атон, с множеството си монашески средища, с хилядолетната история на светостта и на духовните си борби, с изобилието на чудотворните си икони, с безспирните молитви, които монасите отправят към Бога и Богородица, небесната закрилница на светия полуостров,остава, както за всички православни народи, така и за българския, непревзимаема духовна крепост, борчески отстояваща вярата и духовната самостойност на православните народи по техния дълъг и трьнлив исторически път.

проф. д-р Антоний-Емил Тахиаос
Чуждестрапен член на Българската Академия на Науките

Очаквайте още текстови и снимкови материали по темата.