Приспособяване на раята към робския живот.
Исторически факт е, че българският народ цели 200 години след изгубването на свободата си (1393 – 1595) не предприел сериозен опит с общи сили да се освободи от завоевателя. 
Това обстоятелство може да се обясни двояко: или че населението било толкова смазано, разпокъсано и омаломощено, че не е могло да мисли за въоръжено въстание, или пък, че през този период много от водачите на раята и самата рая ще са прекарвели горе-долу сносен живот, който ги въздържал да рискуват чрез въстание за по-добър свободен живот. Изглежда, че насилията през това време върху общата маса не ще да са били толкова нетърпими за раята. 
Това обстоятелство може да се обясни така:
Турската власт се нареждала бавно, та отведнаж покореното население не е могло да почувствува тъй болезнено тежестта на робството. Това, що не могли да разберат българи и сърби, е именно, че пулсът на Балканския полуостров военно, стопански  и търговски е, София, разбрали го турците. Затова те пренесли главното управление за полуострова в тоя град. Тук се настанил бейлер-беят с всичките си висши чиновници. Търново, както видяхме, загубило общобългарското си значение. С настаняването главните власти в София, турците имали възможност бързо да обуздаят старите междуособици на болярите и омразите между общините. Разпокъсаните по-рано части в Мизия, Тракия и Македония се обединяват под турците. Границите станали широки. Настъпил нов простор. В съде по градовете турците наредили съдии (кадии), които раздавали правосъдие по шерията, без да се влият от старите вражди и съсловни обичаи. В много случаи завоевателите оставили непокътнати добрите български наредби, щом населението  било доволно от тях.
Дисциплината и едновластието на турците в първо време били доста благодетелни за измъчваното дотогава от безредици и  многовластие християнско население. Изгонването или обезвластяването на повечето  боляри, които вечно се карали помежду си, било също облекчение за селската маса. На много места народът не жалил за събарянето и унищожението на болярството, което твърде малко или никак не се грижело за народното благоденствие. Вместо старите алчни и своеволни боляри дошли и се настанили бейове и кадии, чиято власт, освен в градовете и покрай пътищата, не се усещала толкова в отстранените кътове. Освен това турците били малобройни, в повечето места само чиновници, та не се стоваряли с всичката си тежина върху всички покорени. Ниистина, в началото на нашествието имало убийства, палежи, грабежи, та страхотията у християните била голяма, обаче, щом преминала завоевателната буря и еничерите отишли далеч от границите, властта спокойно се организирала, раята почувствувела относително успокоение. Нареждали се, както видяхие, султански села, вакъфски села, войнишки общини, които получавали големи привилегии и се почувствали много по-свободни, отколкото кога са се намирали  под  болярите. Па и населението в държавните имоти, подврявани на спахиите, изпървом  не било обложено с по-тежък данък, отколкото оня, що е плащало на своите боляри. Валията определял общ държавен данък за всяко селище. Пьрвенците и стареите в селото или града сами разхвървяли данъка между народа,с оглед състоянието на всекиго.Според това власта на турците не се виждала, спахиите не тежели, като болярите върху селяните с будното си око. Сепяните имали възможност да се потулят и да крият голяма част от произведенията си и поради това данъкът им ставал доста лек. Едничките данъци, що особено нетърпимо гнетели раите, били, както казахме по-рано, харачьт (робският данък) и испенчьт (наборът на децата). Последният, обаче, не засягал всички челяди, та затуй и тежестта му не се усещала от всички. Някои села, изповядащи богоиилството, намерили мохамеданската религия по-близо до техните възгледи, та затова приемали исляма. Други богомили запазили още дълго вярата си. Тия богомилски села и общини (павликянски) по-сетне, както ще видим, приели католишно вероизповедание.
Големи притеснения, грабежи и неправди ставали главно върху населението, което живеело  покрай големите пътища, по които често минавали войски, преселиници, чиновници и чужденци-пътници.
От местните селяни вземали безплатно или с нищожна цена храна, добитък, квартири и т. н. Ето защо това население много теглило. То много често и скришом се оплаквало на пътници чужденци за злата си неволя и питало, дали няма някой да го освободи.

И тъй, работното, измъчваното по-рано селско население, поделено от турците на разни села, общини и лица, с по-големи или по-малки привилегии (правдини), или изобщо облекчено, в смисъл, че можело да плаща по-малък данък при известни условия, не усещало тъй болезнено загубата на държавната свобода. Па и самите турци, след утихването на боевете по полуострова, почнали да се отнасят към раята добре, кротко и внимателно, защото имали голяма нужда от нейния труд и нейните услуги. Агите се наместили в градовете и чифлиците, ала полетата без българите оставали необработени, пътищата незавардени, мостовете съборени. При тия условия турците бивали принудени сами да  се явят при забягналото население и да го канят да  слезне от планината в полето, като му обещавали хубави земи, вероизповедна свобода и гаранция за  живота, честта и имота. Изглежда, че българите се ползували от тези покани. Обещанита и сигурността извикали об атен процес на бягство  – селяните постепенно напускали недостъпните си орлови гнезда в планините, слизали и заемали полетата, които почвали в мир и спокойствие да обработват за голяма радост на турците. Това предизвикало смекчение у турското  разбиране  за  правоотноските между агите и раите. И гяуринът е човек, думали турците, щом той работи, живее мирно и плаща определените му данъци и тегоби. Нека прибавим, че истин-ските турци, самите османлии, отначало живели доста просто, скромно, задоволявали се с малко и не се отличавели твърде много от раята по своя живот. Пакостливи били потурнаците, а не османските турци. Последните не обичали разкоша и към работното население се отнасяли кротко и състрадателно. Селяните имали право, в случай на неправда, гонения, притеснения, мъчения и убийства, да се оплакват на съдиите (кадиите), на пашите, дори и на самия султан. Провинените турци бивали викани пред съда и осъждани за престъпленията си. По повод на такива оплаквания от селяните в султанските земи, падишахът изпраща дълги и убедителн фермани към всички турци, че раята трябва да се щади, да се  се закриля и улеснява в своите длъжности. Има случаи, когато общини осъждали в съдилището пашата, за гдето беззаконно е присвоил чужди имоти, или без причина е изтезавал раята или събирал беззаконно данъци.
В един султански ферман, издаден през 1617 год. от Мустафа 1, се казва:
"До слуха на моята височайша царска особа е дошло че  някои  наблагонадежни  чиновници  си  позволявали, под разни предлози, да  събират, товарят  и  събличат  раята-данькоплатци по незаконен нвчин (закупничество, подбиване курса на паритв и т. н.). Заявявам ви, високонросветени сьдия-кадио, че моята воля е сьгласно свещения религиозен закон да за-шищавате и покровителствувате интересите на бедната рая от всяквкви незаконни произволи, насилия и обирничества. Старайте се с всички усилия, труд и енергия да действувате законно и справедливо кьм раята, та да можете да придобиете любовта й, за да не се изселва и напуща старите жилища имоти – нещо, което е вредно и пакостно за империята ни в икономично и земеделско отношение" (Пер. спис. LXVI, св. 9-10, 1915 г.).
И градското население не било по-зле поставено пред турците, щои то стояно мирно и работело усърдно своите занятия. й турците са имали голяма нужда от местните занаятчии: железари, дърводелци, кожари, шивачи и от техните произведения. Затова те ги пазили и дори ги надарявали с по-малки или по-големи права и привилегии.
По-неприятна е била работата с българските общински, военни и граждански власти. 
Ако градът е бил укрепен и се е подчинил на турците с договор, той запазвал за доста дълго време самоуправлението си, поне докато измрат заверените властници. Кметът на града и войводата се грижели за реда и тишината, за градската стража, за събиране на данъците и тяхното внасяне в султанската хазна. Войводата още редял околията, събирал и давал помощна войска на победителите. Това се продължавало до неговата смърт, откогато българската власт постепенно се сменявала и изчезвала пред новодошлите спахии, които поделяли селата по-между си. Ако пък градът е бивал превзет с бой и пристъп, и гражданите се опитвали в едно или друго вреие да се противят на турците, тогава завоемтелите както се помена на друго място, избивали първенците, изгонвали владетелите от крепостите  и  кулите, които заключвали, или пък ги събаряли. Турците рядко живеели в кули и крепости. Те презирали и градските стени, ката казвали, че има само една здрава крепост – това храброста и саможертвата на войниците.
Ето защо всички градища, всички крепости и кули били изоствени и неподържани от никого. Затова било от времето, било от околното население, което ги събаряло за градивен материал, било от земетръси, българските средновековни градища са разрушени и ние днес едва можем  чрез  разкопки  да  намерим  основите им.
Завоевателите заемали не крепостта, а кръстопътя, дето се преселвали на отворено стратегично място, да държат лесно мостовете и проходите. Изпървен, както казахме, в непокорните градове отоманите разпръсвали цялото българско неселение и оствали почти сами.Обаче, скоро те виждали, че без занаятчии, без слуги и работници, без грединари и овчари не могли да минат. Затова поканили българите отново да се завърнат. В такъв случай последните заемали обикновено крайни  квартали и махали, гдето започвали своите занаяти.