Щом покореното население  разбрало, че между него и победителя няма прелез за сродяване  и сближение, освен чрез потурчване, то се дръпнало настрана и се спотаило в своите християнски "махали". Това, що на пръв поглед го отделало се турците, било че раите са "християни", когато агите  са, агаряни". Българите се прибирали около оцелялата си църквица или под  стрехите на запазените манастири в недостъпните гори и там смирено изповядвали своята вяра. Разпръснатите колиби по пленините по липса на свещеници и блкзки църкви не иэпълнвали почти никакви религиозни обреди. Само рядко в годината, на някои празници, по оброчищата за курбан се събирали богомолците за сторване поменик, маслосвет и т. н. Рядко те намирали свещеници за кръщение, опело, водосвет. На много места мъртъвците заравяли неопети. Когато след време минел свещеник, тогава ги опявали. За венчавка младите отивали в далечни села, гдето имали църкви, или по манастирите. Непоучавано от никого, лишено от изповедници и наставници, българското насаление прекарвало суеверен, безидеен и ограничен духовен живот. Главният му поминък бил земеделието и скотовъдството. Обаче, в съсредоточените села  и  в  градовете  занаятите се  развивали  според  нуждите на населението, а имало време, когато някои от тях достигали до разцвет и съвършенство. Обширната турска държава позволявала в тихи времена да се разнасят изработените стоки по големите пазари и панаири, та производителите намирали добра цена. В България по някои кътове цъфтяло рударството. Турците го запазили и дали привилегии на рударите.
 

Селяни при манастрски писар

По планини, реки и дорини на много места жителите промивали из пясък златна руда. Прочути медни и сребърни рудници имало в Кратово, гдето  привилагировани  рудничари обработвали камбани за градски часовници, украшения и други домашни и обществени съдове. В Кратово имало турска монетарница. Търговията била оживена и градът процъфтял. В Чапровец до (Берковица) се добивали златни, сребърни, железни и медни  руди. Там имало много трудолюбиви и свободни рудничари, които изнасяли своите изделия чак до Влашко и Богданско. Селището се обърнело в градец, който имал самоуправление.  Голямо рудничарско селище станал Самоков. Той не бил привилегирована община. Владеели го бейове. Местното българско население на сила било карано да копае руда и да извършва тежката работа.

Вътрешната уредба на българската християнска община се очертава така:
Населението живее патриархално в родове, задруги и домочадия, малки или големи. Делба между братата се допускала, ала сестра по обичая никога не взимала дял от недвижим бащин имот. Начело на домочадието стоял бащата или най-стария брат с неограничена власт. Той нареждал на останалите членове на челядта на работа, разпореждал се с обработените предмети, купувал потребното и продавал излишното, съдел и налагал наказания на непослушните.
 Клетвата се брояла за тежко и неизбежно наказание, защото според народното вярване, бащина и майчина клетва постига виновните рано или късно, дори и в гроба.
Свещен закон за българина бил, щото децата да бъдат послушни на родителите и синовета да гледат бащите си на старини. Всяко момче от 15 – 18 години нагоре трябва да се задоми. Възрастните, роднините, не оставяли сираците, момък или мома, незадомени. Дори за гърбави и куци се намирала съответна задомявка.
Българите се обличали с черни или бели велнени дрехи, изработени дома от жените. Носията в различните краища била различна по кроеж и украса. Мъжете носели на главата си калпаци с уши за зимно време. Някъде си бръснели главата и на темето оставяли дълъг перчем сплетена коса, като прабългарите. Някъде, особено в северозападна България, момците носели високи островърхи калпаци върху дълги коси.
Общината се управлявала от княз (кмет), войвода или от няколко стареи и първенци. Общинските съветници се посочвали без гласуване. По обичай и по право тия, що с нещо са се отличили, или издигнали с имот с ум или грамотност, се събирали в общината. В общинския съвет обикновено влизали първите имотници, пър
вомайсторите от еснафите, първенци от еснафите, първенци търговци, църковният епитроп, свещеникът и селските поръчители. 
 

Тоя съвет водел общината, съдел провинените и режел по рабоши данъците за всеки дом  според състоянието му. Българите обикновено не отивали да се съдят при турския кадия. Престъпленията се разглеждали и наназвали в самата община по старобългарските обичаи и нрави. Делата се обсъждали в общи разсъждения от първенците, без протоколи и без председател, който да ръководи обсъжданията; всеки говорел с прекъсване на събеседника си. Най-сетне известни гласове надделявали и присъдата се произнесяла. Наказайията се налагали веднага на виновните.

Село-задруга. На височината стърчи напусната кула

Набожността и нравствеността се брояли за първи добродетели. 
Блудството било безусловно изключено от българското общество. Посягането на моминска чест се наказвало строго. Момък и мома, които прегрешат, биват принуждавани да се венчеят в църквата. В противен случай блудникът и блудницата биват излагани на позор и бой. Блудството се брояло позорно за целия род. Поради това всички членове от домородството се грижели за строга чистота в нравите и безукорно поведение. Заради блудство брат убивал сестра си. Наказанията за кражба на пари; вещи или жива стона се налагали от старейшините. Обикновени наказания били позорно развеждане из селото или града с откраднатия предмет на рано, бой, затвор; повръщане откраднатото на стопанина, или заплащане повредения предмет; глоба: восък или дървено масло в полза на църквата, лишение от причастие; отбягване и презрение от съседи и приятели. За престъпление се брояло, ако млад човек не изпълни заповедта на първенците, на стари хора; ако седне на тяхно пясто, ако им мине път, ако пуши пред тях, ако не стане на крака, когато те минават, ако ги не поздрави и т. н. За убийство на много места не дирели виновниците. Пострадалите казвали: "от Бога да намери", така било орисано". Хванатият убиец давал много восък, масло, пари и други неща по църкви и манастири, та си изкупвал греховете. Само когато от страдалото семейство поисквало "кръв" за кръв", тогава отивали пред турските съдилища да търсят наказанието на убиеца. Ала и турското правосъдие малко се интересувало от убийствата, които ставали между гяурите, та рядко привличали под стговорност виновниците.