Турция не била признавана като законна държава Началото на източния въпрос Въпреки всичко това, никой не признавал турската държава като законно (легитимно) владение в Европа. Турците дошли от Азия, носели религия, култура и организация съвсем различии от европейските. Всички европейски народи изповядвали християнска вяра, ръководени от папата и от патриарха. Живущи от незапомнени времена в Европа, въпреки преселванията и препирните си, европейците се брояли за близки и сродни. Онези, които нахлували от Азия, те ги брояли като чужди народи, насилници, натурници, които не с право, а със сила се вмъкват между европейските народи. В югозападна Езропа такива били маврите (арабите), които през Африка нахлули в Испания и в южна Франция. Всеки рицар броял за свещен дълг да се бори с нахлулиге маври. Турците били азийски народ; те нахлули в югоизточна Европа (Балкански полуостров). По тия причини учени, поети, законоведци, философи и политици подържали, че турците незаконно заемат чужди земи и владеят християнски народи. Тяхното изгонване от Европа е, следователно, законно и дълг на християнските държави. Тук е собствено началото на тъй наречения източен въпрос, ясно изразен така: 1) Имат ли право турците да владеят европейски земи и християнски народи? 2) Ако те нямат такова право, то как да се изпъдят от Европа? 3) Как да се уредят християнските народи на Балканская полуостров, че да се въ-двори мир и сигурност. Тъй мислели законоведи, писатели, поети, философи и много политици в Европа. Ала политиката в повечето случаи има своите тайни пътища. Монархизмът в западна Европа, в началото на XVI век, бил вече възтържествувал над от слабналия феодализъм. И тъкмо това разпалвало охотата на слабите монарси за ограбване на съседните държави. Ето защо не мисъл за освобождение на християнските народи вълнувала европейските господари, а непрекъснатите войни, които те водели помежду си за надмощие и осигуряване своите завоевания. След съперническата стогодишна война между Англия и Франция, особен антагонизъм избухнал между Франция и австрийските Хабсбурги за Бургундия. По тая причина по-голямата част от Унгария пъшкала от еничерите, а Италия и Австрия треперели от страх пред турските пълчища. Френският крал Франциск I пръв сключил съюз със Сулеймана I законодателя против хабсбургския монарх Карл V. Това станало в 1529 когато наистина Турция била най-могъщата държава. От тогава Франция станала съветник и военен възпитател на Турция. Тя пратила свой посланик в Цариград и турила основа на капитулациите (1535 г.), тоест правото сама да разглежда и съди от свои съдилища делата и постъпките на всички свои поданици, както и правото нейните поданици свободно да пътуват до Иерусалим и да купуват имоти. Капитулациите в полза на Франция по-сетне се разширили така, че тя едничката между всички европейски държави имала привилегии пред султана. Само нейните търговци, религиозни поклонници и учители можели свободно да пътуват из турската империя. Подданици от други държави трябвало да пътуват под френско знаме. Това подигнало завистта на Англия, Прусия и Австрия, които поискали да се освободят от френското настойничество в Турция. Оттука и взаим-ните омрази и сьперничества. При все това френският съюз не въвел Турция в европейското семейство. На нея продължавали да гледат като на азийска, нехристиянска, натурническа държава. Величественото отоманско царство стояло извън международного право, като вакантно владение, което всеки европейски господар можел да земе, стига да има си ли да изпъди турците. Този възглед между писатели, учени и правници еднакво преобладавал и в Франция, макар френските крале да се броели приятели на султана. Турското безгрижие, източният фатализъм и разгаленост на отоманите да спят и се наслаждават на своите лаври, като смучат до дъно благата от победите си, показвали на френците, че техният съюзник е лишен от елементите на едно прогресивно развитие. Германският философ Лайбниц, за да отклони Людовика XIV от ламтежите му за германски земи, в една среща обърнал вниманието на последния върху богатствата на Египет и нехайството на турците. Людовик веднага се се-тил, що трябва да прави. Той съставил една военна флота, напълнил я с много офицери, инженери други вещи лица, па я изпратил да прегледа и изучи Дарданелите, дълбочината на проливите, да снеме плановете на крайбрежията, укрепленията, да събере сведе-ния за въоръжението на Цариград и т. н. Мисията дошла до заключение, че турската столица лесно може да се превземе, понеже съвсем нехайно и безгрижно се пази. Потребни били 20 здрави кораби и спомагателна флотилия, 20,000 гранати и т. н. Според плана на генерал д'Орие отоманската държава трябвало да се превземе и раздели така: - република Венеция да вземе Далмация, Хърватско, Словения, Босна, Албания и Епир; - полският крал да вземе Влашко и Молдова; - Унгария (граф Текели) да вземе Темишвар, а Франция да вземе Гърция, Македония, Сърбия и България, от които да образува независима източна френска империя, под скиптъра на един от синовете на Людовик XIV. Планът бил приет, ала настъпилата война за испанското наследство (1701-1714) попречила да се изпълни.