Вътрешни недъзи в Турция Въпреки външното си всесилие и великолепие, турската държава съдържала три основни слабости, които разяждали и обезсилвали нейния политически организъм. Те били: 1) религиозна заслепеност; 2) безспирна войнственост и 3) слабост към салтаната. Под религиозна слепота разбираме фанатизмът на турчина да се държи винаги отделно от християнина или изобщо от друговереца. Османлията мисли за себе си високо, а другите презира дори и когато му услужват вярно и почтено. Турците не влизали с раите в никакви тесни връзки и стопано-културно сътрудничество, което сближава и обединява. Турците презирали европейската наука и култура. Те с отвращение посрещали възраждащето се християнско изкуство на запад (осо-бено живопистта и скулптурата). Колкого заслужил да е християнинът, колкото учен и предан да е, той е „гяурин*. Роднински връзки с него не били позволени, женитба между мусюлмански и гяурски младежи била невъзможна. Сдружавания за индустриални, търговски и земеделчески, книжовно научни предприятия били немислими. Турчинът не освобождавал гяурина никога до степей на пълноправен гражданин с достъп към всички предприятия, служби, към съдействие на вътрешния духовен и материален напредък на страната. Който иска да има чест, права и свобода, трябва да стане мусулманин. Това било неотменен закон. Ето защо турците си ставали винаги механически владетели и натурници; ето защо раята винаги странела от властта, ненавиждала я в душата си; гледала на турските имоти на държавното богатство, не като общенародно, а като обир от сиромашта, та може да не го пази, а да го разграбва щом се удаде случай. Вторият елемент бил воинственият дух на исляма. Турция била военна държава, с любов и страст към по-стоянните победи и безпределно разширение. Докато военният елемент, еничерската организация и феодалната кавалерия били здрави, яки, с послушност, дисциплина и безкористие, държавното могъщество се развивало твърдо и решително. Обаче, всяка завоевателна военна организация подлежи на израждане. Като военна каста, еничерите завладели държавните служби и по-степенно се извратили от постоянни грабежи и натрупване на богатства. Допирайки се до богата Венеция, до силна Австрия и до други държави, еничерските полководци получавали големи „подаръци" и подкупи, за да пощадят заплашените държави и градове. С по лучените големи откупи (рушвети) пашите сетне взели да живеят разкошно и да строят великолепии дворци, хареми, гробници-джамии; да подържат многобройни коне, файтони и прислуга. По този начин от служба за исляма старите строги и неженени еничери се израждат в стопани и челядници, които желаят да живеят охолно и богато. В Цариград еничерските главатари толкова се усилили, че почнали да качват и свалят султаните и визирите по своя воля и за пари. Те правели това, що вършели някога римските преторианци, и никой не можел да ги обуздае, защото началникът им еничерагаса - бил всесилен, всички се боели от него. Развил се хатърът, лицеприятието. Из страната живеели много стари еничери, които се занимавали с прекупничество. Мнозина от тях никога не са били еничери под знаме. Те, обаче, успявали чрез покровители или чрез подкуп да добият от еничерските офицери лъжливи свиде-телства, че уж служили във войската, та бивали освобождавани като ветерани от всякакви данъци, та им се позволявала привилегирована търговия. Конната военна сила също се разложила от дългите непрекъснати войни. Спахиите от които се набирала конницата, почнали без султанско разрешение да подаряват и завещават даденото им владение; те го разделяли между децата си и забравяли своите задължения към войската. Конницата се разслабила, войниците бягали, заедно с еничерите се бунтували, та дезорганизирали цялата турска военна сила. Султанът бил принуден да търси наемна конна войска. Веднаж разслабена дисциплинарно, турската военна класа се преобърнала в недейни светски владелци, бейове с много жени и източен конфорт. Това повлекло разслабване на правите у всички турски власти: чиновници, съдии, бирници и граждани. Вески поискал да се нареди домашно и да живее колкото се може по-разкошно. Турската дума салтанат, великолепие, сега добива широко разбиране. И понеже приходите за такова живеене не достигали, турските власти и всички безработни аги ударили на грабеж, рушвети, подкупи, в службата си към подчинените народи. Старите турски добродетели и похвалните страни от турското управление през изтеклите две столетия изчезвали. Турците ставали лениви, бездеятелни и очаквали всичко наготово от раята. Тогава данъците се уголемили, давали се на тьрг и се събирали насилнически* Робският данък (харач), които до тогава се събирал от 15 годишен юноша напоре, сега почнал да се налага и на 18 месечни деца. До 1582 г. раята плащала' харач по 40-50 аспри (акчета) и 40 аспри друг данък. Бирниците освен дър-жавните данъци събирали и за себе си по 3 аспри, та всичко се плащало по 80-90 аспри. През 1640 г. всяка къща трябвало да плаща 6 пъти повече данъци - 240 аспри на глава и 300 аспри за други данъци. Изпървен на овца се плащало по една аспра, а сетке по 8. Откупниците злоупотребявали с всичко.. Подкупът станал всесилен в управлението и в сьдилищата, а имотът, честта и животът на подчинените били изложени на произвол. На търг се давали и службите. Султанските фермани и берати не се зачитали. Бейлербейовете си присвоили правого да разполагат със султанските земи и да ги раздават. В тази настъпила слабост и безредица в турската държвва си изтеглило най-много българското население, на което съдбата била отредила да населява местностите, през които минавали големите пътища. Многобройните турски армии се движели в непрекъснатите войни ту по пътя през Балкана за Шумен, Русе, Силистра, Влашко и Бесарабия, ту по Цариградското шосе през Пловдив - София - Ниш - Белград - Будапеща към Виена, ту по Вардара - Скопие - Нови-Пазар, Сараево към Хърватско и Словения. И когато се двежели тия орди напред, те се хранели изключително от населението, което е било длъжно и да ги превозва и обслужва от всяка страна. Връщането пък на еничерските орди за Цариград, след свършването на някоя война, било истински пожар не само за раята покрай пътищата, но и за цялата страна. Гладните, голи, боси и недоволни еничери на групи пътували по селата и опустошавали всичко, през гдето минавали. Райте винаги сравнявали минаването на еничерите с върлуването на чумата. Мъжкото население се разбягвало по горите; турците влизали в селата, разграбвали имота и поругавали жените, а по-красивите от тях, както и красивите момчета, отвличали със себе си. България, според свидетелството на един пътник през 16 век, била изобщо весела и пло-дородна страна: много ниви, ливади, дървета, планини, долини, реки и потоци, ала много зле била обработена и още по-зле стопанисвана. Спахиите дерели злочестите хорица дотам, че не им оставало хляб за ядене. Селяните градели уземкъщи, за да не могат турците да нощуват в тях, нито да подслоняват чужденци пътници.