То е още толкова близо до нас, едно човешко поколение само, едва непълни шестдесет години ни делят от него, а ние, въпреки това, се намираме вече така далеч от него, че пред нашите очи почва вече да се премрежва, да се губи картината на това минало. Като на мираж, контурите му се колебаят, менят и губят постепенно в далечината, а заедно с това възможността за тяхното възстановяване става все по-малка. Всеки нов ден ни отдалечава все повече от него, не само по време, но и по способност да проникнем в него и ние сме изправени пред перспектива да осъмнем един прекрасен ден дотолкова далеч от него, че да не бъдем вече в състояние да го възпроизведем напълно. За културна и напредничава Варна се открива в близко бъдеще грозният изглед, да не познава и да не бъде в състояние да проникне в своето близко, да не говорим за по-далечното минало. А днес всяка културна нация, град или организация, като съзнават високото морално и практическо значение от познаване на собственото минало, проявяват, като най-добър израз на своята културна зрялост, силен интерес и стремеж към своята история.
Най-старите дейци по българското възраждане във Варна са си отишли почти всички, без техните спомени да бъдат системно събрани и записани. По такъв начин пропусна се безвъзвратно да се използува едно средство, което най-лесно би хвърлило обилна светлина на много въпроси от миналото на Варна, над които сега се е спуснал непрогледен мрак. Наистина, една значителна част от писаното предание, от историческите паметници са запазени, благодарение грижите на варненското археологическо дружество, на което 20-годишнината чествуваме днес и което има неоценима заслуга, че е събрало множество писмени и веществени материали из миналото на Варна и така ги е предпазило от сигурно загиване и унищожение; благодарение на грижите и на Преосвещения Варненски и Преславски митрополит Симеон, който е имал щастлива идея и постоянна грижа да прибере и съхрани в архивата на своята митрополия голяма част от архивата на варненската българска община, на добришката българска община и на шуменския смесен съвет отпреди освобождението и да бди за нейното запазване. Обаче, по-голямата част от писаното и веществено предание, от историческите материали, които биха послужили на историка за написване историята на гр. Варна, е или унищожена, или пък захвърлена и всеки момент рискува да стане жертва на немара или невежество.
Архивите от кореспонденция, сметки, книжа, тефтери или бележки на нашите дейци по възраждането на Варна, каквито безсъмнено е имало, а може би, още има скътани или захвърлени из някои тавани или зимници на техни наследници или сродници; архивите и търговски тефтери и книжа на варненски търговци - българи, гърци, турци, евреи и пр., на еснафи и др. сдружения, които евентуално биха дали на историка богат материал за осветление търговския, национален и културно икономически живот на града в миналото, не са още никак приведени в известност. Тяхното значение за града, изглежда, като че ли не се схваща и съзнава. Голяма част от тях е, навярно, загубена вече, а остатъкът безмилостно се предава на унищожение и рискува съвсем да изчезне.
Характерна е в това отношение следната случка, случила се с пишещия тия редове миналата година през лятото. Връщайки се един ден от разходка и минавайки покрай стария Балъкпазар, аз спрях на дюкяна малко по-долу срещу хотел "София" и купих прясна риба. Прибрах завитата в книга риба и потеглих към центъра на града. Из пътя неволно погледнах на обвивката, която обърна вниманието ми с това, че бе изписана с доста изветряло мастило. Като поразгънах книгата аз трепнах от изненада, това бе лист от търговски тефтер отпреди освобождението. Върнах се пак в дюкяна, но не се оказа друга част от същия тефтер. Той бе изпълнил вече своята задача, да послужи като хартия за завиване на риба. А колко по-полезно би могъл да се употреби той за общото благо, ако се запазеше като исторически материал за проникване в миналото на града, за написване историята на Варна! И това е несъмнено само един от хиляди подобни случаи.
Така чезнат от година на година, от ден на ден паметниците, които само биха могли да дадат възможност на варненци да опознаят по-добре своето минало, да се гордеят един ден със своя история.
Материали за историята на Варна има пръснати и из България на някои места, с които градът е бил във връзки. Имал съм случай да констатирам такива материали на  няколко места. Не ми е думата за обществени заведения, които имат специалната задача, именно да съхранят такива материали, каквито са напр. Софийският Етнографически Музей и архивата при Св. Синод в София, дето се намират някои интересни и ценни паметници за историята на Варна. Но също и в частни лица: така напр. у г. професор В. Н. Златарски има едно писмо относно първото българско училище във Варна от братя Георгиевич до бащата на професора, даскал Никола Златарски. В гр. Трявна имах недавна случай да открия у г. Богомил Даскалов, прогимназиален учител, от известната стара и видна тревненска фамилия Даскалов, също така две твърде важни писма за историята на Варна, за които ще говоря по-долу. Не може да има съмнение, че и на други места и у други лица трябва да има паметници за историята на Варна.
Би трябвало да се развие най-подир жива дейност за откриване и прибиране или откупуване за варненския археологически музей на тези пръснати и важни преди всичко за Варна исторически паметници. Но преди всичко трябва грижливо да се издири и прибере всичко онова, което е още запазено на мястото, в самата Варна. А че има още във Варна такива материали, които могат да послужат при написване историята на града, не може да има съмнение. Миналата година напр. попаднах в дирите на една стара кондика на абаджийския еснаф във Варна къде 1860г., която съдържала разни бележки, сметки и пр., както ми съобщи това нейният сегашен притежател, абаджията г. Зографов. Аз не можах да видя тази кондика, поради недоверието, види се, на притежателя й, който въпреки моите неколкократни посещения, под разни претексти все не смогваше да я намери и донесе. Добре ще бъде, варненската търговска камара да придобие за варненското археологическо дружество срещу откуп или по друг начин този важен и единствен по рода си за Варна документ, който между впрочем казано, не е лично притежание на г. Зографов., а на абаджийския еснаф, значи на една обществена организация, която е сега на замиране и минава всеки път в ръцете на новия уста-баши на еснафа. Горното обстоятелство, а и иначе срещаната обикновено недоверчивост у хората, притежатели на стари книжа и документи, навежда настоятелно на мисълта, че трябва да се действува с такт и деликатност при събиране на исторически паметници за дружеството, като главно се просвещават хората върху обществения, а не частен характер и значение на работа.
Варненското археологическо дружество, което с 20-годишната си дейност има несъмнени заслуги за културното подигане на Варна, ще спечели признателността на идващите поколения в още по-голяма степен, ако засили своята дейност в казаното направление и се постарае да организира здраво издирването, прибирането и съхраняването на историческите материали за историята на града Варна и то, колкото се може по-скоро, докато не е станало вече късно и разрушението не е сложило окончателно своята десница върху тях. Тези материали, които за частните лица не могат да имат значение, са от голямо обществено значение. Те са обществено достояние и трябва да се приберат час по-скоро в обществения музей. Дълг върховен се налага на всички власти във Варна, били те граждански или военни, държавни или общински, търговски или училищни, а още повече на всички просветени варненци без разлика на националност, да дадат своето пълно съдействие на усилията на варненското археологическо дружество в това направление. Аз мисля, че най-добре бих свързал чествуването 20-годишнината на варненското археологическо дружество, тъй заслужило за града, с един горещ апел към Варненци, да се проникнат от важността на работата за техния собствен град и да проявят готовност и разбиране, като дадат пълна подкрепа на варненското археологическо дружество за постигане на очертаната задача, като приложат собствените усилия към неговите. Така ще може да се подготви и главно осигури почвата за написване в близко или далечно бъдеще на една достойна за първия български търговски град история на града.
От друга страна, 20-годишният юбилей на варненското археологическо дружество би могъл достойно да се ознаменува от варненското гражданство и от варненските организации чрез създаване на един по-крупен фонд, който да служи за написване историята на града. При варненското археологическо дружество съществува вече един малък за днешните условия такъв фонд. Нека този фонд бъде поставен на здрави начала, като специална организация при варненското археологическо дружество за написване историята на града, с особен устав и наредби, и като се засили и разшири чрез волни пожертвувания, събрани специално за целта между гражданството по случай дружествения юбилей. Това културно начинание на града, което не може и не трябва да има нищо общо с партийни или тясно-националистични различия, ще намери пълната подкрепа на варненската община, която се е показвала отзивчива към културните нужди на града; ще намери съдействието на варненската търговска камара, в която не може да не цари същия дух на общественост, който преди половин век е вълнувал тъй силно българския варненски търговец в борбата за възраждане. Тези две варненски организации могат да засилят казания фонд чрез отпущане на известна сума за целта еднократно или пък всяка година. Така ще се свърже с 20 годишния юбилей на варненското археологическо дружество и последната подготвителна стъпка към написване историята на града.
Аз искам обаче, да предпазя моите варненски съграждани от фалшивия път, по който са попаднали други наши градове в желанието си, по-скоро да се сдобият със своя история и който ги е довел до недоноси и до компрометиране на самата цел. Историята на един по-голям и исторически град, какъвто е Варна, не е работа, която може да се извърши с един замах. Тя не може да се приготви за една, две и три години, а се изискват по-основателни и дълговременни изучавания. Нужно е предварително монографично осветление на разните въпроси. А според модерното схващане на историята, която трябва да обхваща всички страни от живота на един народ, на един град и политическото, и етнографическото, и търговско икономическото, и книжовно-научното, и художественото и пр. минало - написването историята на Варна не може да бъде по силите на едно лице, а са нужни усилията на няколко души, които после да бъдат обединени. Тук не може да се засяга въпросът в подробности, но може да се каже, че трябва да се изследва миналото на народностите, на еснафите, на търговията, на образоваността и пр. Ето защо не трябва да се бърза с написването на една цялостна история на Варна, но с така основания фонд да се подкрепят и извикват засега изследвания по разните въпроси, които накрай обединени в едно да дадат една достойна, монументална история на града. Написването историята на градовете у нас, тъй важно за общата история на страната, не е още поставено на здрави научни начала, въпреки това, че има вече написани няколко истории на наши градове. Нека се надяваме, че Варна ще прояви и тук своята висока култура и напредничавост и, като постави на здрави основи написването на своята история, даде в това отношение пример и на останалите градове!

След горните общи и кратки бележки по въпроса за нуждата и начина на подготовка за изучаване миналото на гр. Варна и написване историята на града, както и за длъжността на варненци във връзка с това, аз искам да се спра с няколко думи на епохата на българското възраждане във Варна, на която може да се пръсне малко нова светлина, благодарение именно на онези два документа, за които споменах по-горе и които на Великден тази година имах случай да открия в Трявна. Тези документи са притежание на г. Богомил Даскалов, учител в Трявна, у когото и се съхраняват. Благодарение любезността и отзивчивостта на г. Даскалов към културните потреби и начинания, аз добих възможността да прегледам цялата негова архива, в която има важни исторически материали и да снема препис от въпросните документи, засягащи Варна, за което тук му изказвам дълбока благодарност.
По пътя към възраждането на българщината във Варна изпъкват два важни етапа: първо, поставяне основата на българската просвета в града чрез откриване на българско училище в 1860г. и второ, сдобиване с българска отделна и независима църква в 1865г. Българско училище и българска църква са били двете страшни оръжия, които българският народ е трябвало да изтръгне из ръцете на своите противници, за да извоюва постепенно у тях своето бъдеще. Колко страшни са били тези две оръжия в борбата за национална пробуда и надмощие, колко силно - тяхното действие, показват бързите резултати, а не по-малко ожесточението, с което гърците се бориха да не допуснат да се въоръжи българският народ с тях. Докато до 1860г. българският елемент се губел национално сред другите народности във Варна и дори не изпъквал като отделна националност, след основаване на българска църква и училище и групирането му с това в отделно национално ядро, в по-малко от 10 години, през 1870г. той се явява вече в едно внушително и съзнателно множество, което непрекъснато расте. Горните две дати са важни за историята на гр. Варна, защото съставят два важни етапа от неговото развитие, по пътя на което той е достигнал до днешното си положение.
Под влияние на редица външни и вътрешни фактори варненските българи се обособили и сплотили на 11 май 1860г. в особна българска училищна община, с цел да уредят и открият във Варна българско училище. Начело на общината застанали българските варненски търговци и комисионери Рали х. Мавридов, х. Стамат Сидерев, Господин х. Иванов, Братя Никола и Сава Георгиевич, Христо Т. Груев, Христо Попович, Яни Н. Прагматаров и Константин Михаилов (Тюлев). Започнати били подготвителните работи за основаване на училището. Трябвало да се намерят средства за поддържане на училището. За тази цел била открита подписка между варненските българи. Българската община във Варна е била тогава малобройна и материално твърде слаба, обаче нейният дух - твърда скала, у която се разбили всички пречки и препятствия за постигане на целта, особено материалните несгоди. не трябва да забравят поколенията, как малцината тогава варненски български търговци, окрилени от своя чист патриотизъм и от стремежи да бъдат полезни на народа си, доблестно и със себеотрицание са изнесли на плещите си големите сравнително разходи за основаването и издръжката на първия храм на българска мисъл и реч във Варна. Приходоразходните книги на Варненската Българска Община, които се пазят във варненската митрополия, ясно и общо свидетелствуват за делото на тези народни труженици във Варна. Разходите за училището се посрещали, освен от волни помощи, още и от заеми, отпущани от казаните български търговци. И понеже с разширение на училището и увеличение на неговите нужди, разходите ставали по-големи, а приходи е имало малко, дългът училищен непрестанно растял и казаните родолюбци търговци не можели да получат обратно заетите суми, и мнозина от тях никога вече не са ги зели, а са ги подарили на общината. На 19 Август 1860г. се открило с водосвет първото българско училище във Варна в специално наета за целта къща. В началото на третата учебна година дългът на варненското училище, което било вече добре уредено и под ръководството на известния учител С. Н. Доброплодни брояло вече 150 ученика, достигнал значителната сума 70 000 гроша. За посрещане на увеличаващите се разходи, варненци развили жива дейност за пожертвувания между своите сънародници във Варненско, Шуменско и в други български общини, в Румъния, Русия в 1863г. Варненската община изпратила своя учител Доброплодни в Цариград с един апел към тамошните българи за пожертвувания в полза на българското училище във Варна. По този случай е било отправено едно писмо и до видния български първенец в Цариград х. Д. Минчоолу. Това писмо се съхранява в Етнографическия музей в София под Sign. 34/№1545 и е най-старото известно запазено писмо на Варненската Българска Община. Предавам го тук дословно:

До Негово Високобл. Г-н х. П. Д. Минчоолу
       В Цариград

Ваше высокоблагородiе.
 Като защитницы на българските интереси в Цариград и представитель народни за да браните от други присвояванiето на царските милости, които се изливат без разлика въз сичките верни поданицы и разни народы в царството нiй смеймы да се отнесеми с настоящето си и до Вас, като познавамы колко големы жертвы правите, и колко знаете да уважите и предварите всяко народно дело, което поврежда общо или частно, и може да ни нанесе срам.
Нашето тук новосъставленно българско училище зафана тази година редовно преданiята си, а тази година имахмы честь да видим годишните му испытанiя в които присъствующите царски чиновницы и други знаменити и высокоученны лица похвалиха за успехите, учителите, нас и учениците на число 349 №., от друга страна, колко ще бъде на нас срам, колко повреда на които се учят, ако технiя училищен дълг от 70 000 гроша не се исплати, не се поумали, но расте много чрез лихвата и училищните разноски?
Ето главната причина за което Ви пишим настоящето, ето защо нарочно испровождами до Вас нашiя учитель г-на И. С.  Доброплоднаго, тоесть да Ви молим покорно, щото, като направите Вые сами по една великодушна помощь за нашето училище, да насьрчите и другите там Ваши прiятели и познайницы на то, и да настоите, щото да може нашiй учитель да събере от тойзи голем град, колкото е възможно по-вече спомоществованiе за наше малко улегченiе.
Уверени чи под никаква причина не ще ни откажете това благодеянiе, ще Ви бъдем за всегда признателни, и ще ви имамы като благодетель на това учебно заведенiе.
 Варна 13 Iулiя. 1863г.
       ваши
     Членовете от Българското Общество.

  (Саморъчни подписи:)  Р. х. Мавродиев.
       х. Стамат Сидеров.
       Господин х. Иванов.
       Бр. Георгiевич.
       Хр. Т. Груев.
       Яни Н. Прагматаров.
       К. Михаилов.

За българското училище във Варна трябвало да се намери и ангажира подходящ учител. За тази цел Братя Георгiевич писали на Петко Р. Славейков да им препоръча някого за учител. Подобно писмо те отправили и до даскал Никола Златарски, което се съхранява у сина на същия проф. В. Н. Златарски. По препоръка на Славейков варненци условили за учител един негов ученик Костадин Тодоров Арабаджиев, който пристигнал във Варна и се наел с уреждане на училището. Всички интриги и противодействия от страна на гръкогагаузите във Варна против откриването на българското училище били напразни и се осуетили от високия дух, единодушието и сплотеността на варненските българи. Не успели и усилията им да попречат чрез властта на постройката на ново двуетажно здание за българско училище. Новото българско училищно здание било построено на специално купено за целта място и осветено на 24 Юли 1862г. (то е същото здание, в което се помещава днес църквата св. Архангел Михаил) от самия гръцки варненски митрополит Порфирий при голяма тържественост и в присъствието на местните власти, начело с мютесарафина Ашир бей, на чуждестранните консули, на чуждите и местни български, гръцки и др. търговци, на първенците градски и пр.  Във време на тържеството новият главен учител И. С. Доброплодни произнесъл на турски блестяща реч, която била напечатана във в. "България" Цариград 1862г. ІV, бр. 19, 20 Август стр. 148, а оттам препечатана в "Известия на Варненското Археологическо Дружество VІ. 1914 ст. 48" Пак тогава, навярно, от  Доброплодни било произнесено слово към българите, на български език. Черновка от него се пази в Софийския Етнографически Музей, под Sign. 42/№1664 и гласи дословно следното:
 

Г-да Българи,

Вам треба да Ви бъди известено, че онова нещо, което принася толкова голяма душевна и телесна полза на всяко общество въобще на всеки българин; което го украсява с добрини, то е ученiето, с което тряба, да прика… себе си изисква ся от синца да образува една яка подпора, която да крепи от всяко чуждо поклащанье. Прочее за да придобием съвършенно това наше богоприятно дело, то се знай, че ся изисква и гулем труд, време и търпение, но в името на доброто ны родолюбие, като призрем всички спънки, нека винаги да сме готови и ся притечем синца за общеполезно дело.
И тъй нiй днес сме ся удостоили с нашето Българско Народно Училище в този град, в когото беше нечуван българския язик, но днес гледамы Г-да граждани, че не напразно ся быле Вашите трудове, защото ету на поникна онова, което до днес сеяхте с плод добър, който за напред ще ся цени и храни вечно. Защото ся усъществи нашето желанье, което от толкова време ожидами и тъй с воля и с царската милост и с помоща на негово превъзходителство Ашир Бея в дните удостоихми се в гр. Варна с едно българско училище, в което за напред ще проваждат Вашите малолетни деца да ся учат на матерния си язик тук те ще намерат светлина за да видят и запознаят матерния си свой язик в това училище, в което ся намирами днес, което с големи трудове и при многото спънки едвам днес виждаме искарано, днешния день заради нас ще бъди исторически, защото ся виждаме тука събрани еднородци българи. Днес ся показва неизказана радость на лицата ни като си припомним, че с Божията воля и с нашите необорими трудове успехми да надвийме на противницыте си с волята и желанiето на нине царствующаго Султ. А. Азиса - да живей.
(Отдолу има забележка с молив:) 1862. Реч от учителя при отваряне на новото училище.
В това слово на варненския учител е изразена ясно радостта и гордото съзнание на варненския българин за постигнатата голяма победа чрез придобиване на собствено, добре уредено училище. Действително, ако се вземе предвид състоянието, в което се намирала българщината до 1860г., подавена от гърцизъм, безпомощна и лишена от свой народностен облик, трябва да се признае, че успехите на варненските българи, да се сдобият вече в 1862г. със свое училищно здание и с добре уредено училище, в което изпращали децата си не само българите, но и мнозина гагаузи и др. е бил голям успех от морално и практическо значение. И варненските българи са могли да бъдат толкова по-горди в съзнанието за своя успех, че той е бил извоюван в такъв един център на гърцизма, какъвто е бил в онова време Варна и при постоянни пречки и противодействия от страна на варненските гръкогагаузи. Пълният успех и училището е издигнал варн. българи пред очите на другородците, а главно на самите тях и им е давал криле за нови успехи. Ето така, в борби и успехи е растял и израствал българският национален дух в гр. Варна.
Първият български учител във Варна Константин Тодоров Арабаджиев останал учител във Варна три години. Третата учебна година 1862/63, когато било изкарано и открито новото училищно здание, когато числото на учениците станало твърде голямо и нуждите на училището се увеличили, българската община ангажирала за главен учител И. С. Доброплодни, който разширил уредбата на училището и въвел класове. Костадин Тодоров Арабаджиев останал една година като помощник на Доброплодни, и накрая на третата година по някои причини бил принуден да напусне варненското училище и да се предаде на друга работа. В архивата на г. Б. Даскалов в Трявна се намира следното саморъчно писмо на първия български учител във Варна до П. Р. Славейков и то, от навечерието на напущането му варненското училище. Това писмо, което предавам тук изцяло, е характерно за личността, схващанията и убежденията на първия български варненски учител.

Словеснейшiй Учительо!
 Господ. П. Р. Славейков.
  В Джумая.

Като по случай нашiй приятель тръгва днес за Панаиря, по търговските си дела, взех смелост да пожелая доброто разположенiе на здравiето, тоже да вы чрезмерно възблагодарим за временно то благодеянiе, което ма удостоихте да бъда в приморскый град на милото ни Отечество Българiя град Варна. Впрочем гордеяса като на правих начало под учительското си званiе да развiа духа на Българизма в тоя погагаузен народ, и … жь, Впрочем макар и старанiе то ми да беше твърде утекчително почуствовано …, .вечна народна награда - Като в това …растоянiе тригодишно намирам (в учили)щето днес около до 150 ученика по(-вече). - Това е прочее моето най-първо преиму(щество) което сполучих чрез Господство вы. Тъй също и аз в будущем ще изпълня Отеческитыси дльжносты до като бъда в това званiе. Впрочем като на бързо стана желая Вашiй честный отговор и наставленiе за които ще вы бъда вечно признателен за всичкиты благодеянiя.
Оставам с всичката си къвас почтенность и преданность като сьмь честить да бъда за всегда Ваш покорньй ученик.
Варна 23 Априлiя 1863.
     (под.) К. Теодоров.
 

През учебната година 1864/5 от съществуването на училището Варненската община е имала щастието да спечели за учител Петко Р. Славейков, който дотогава учителствувал известно време в Ески-Джумая. Изглежда, че през Януари, а може би и в първите дни на февруари 1865г., той е бил още учител във Варна. В едно писмо от Е.-Джумая, от 12 февруари 1865г. бившият му ученик Жеко Иванчов Мараджиев му пише във Варна, като му иска книги. Това писмо е запазено в архивата на г. Б. Даскалов в Трявна. В него се казва между другото и следното:
 "За туй днеска омислен какво да правя, зех перото писменно да вы по пытам за здравiето вы и за доброто вы име, че сте станал по общо мненiе Даскал в Варна, и дано са продължи за дълго време. Ако виждаш да си спокоен, и ако ся вижда прiятно, и Ако тамкашныте старейшини имат съгласiе."

Но Славейков не изкарал учебната година и скоро след това заминал за Цариград като редактор на българския превод на библията. Какво влияние е оказал Петко Р. Славейков през кратковременото си пребивание във Варна и непосредствения си допир с варненските българи, не се знае засега. Обаче, надали може да има съмнение, че стоенето, като учител на един такъв стар, изпитан и широко известен вече народен деец, не е могло да мине безследно за настроението и стремежите на варненските българи. Ние посочваме тук на едно забележително съвпадение: на пребиваването на Славейков във Варна през Януари до февруари 1865г. с фактическото църковно отделяне на българите от гърците чрез откриване на отделна българска църква със собствен свещеник и българска служба през февруари същата година. Във време на тези събития Славейков е бил вече в Цариград, обаче, едно писмо на видния варненски български първенец Р. х. П. Мавридов до него, което привеждаме по-долу и в което се излагат подробно всички случки при откриване на първата българска църква във Варна, идва да подсети че Славейков, както и не може да се очаква другояче, не е бил чужд на националните стремежи на варненските българи, а напротив ги е подклаждал и конкретно се явявал далечен вдъхновител на казаните случки. Оттук явно прозира, как е повлиял той през кратковременното си пребиваване във Варна.
Голяма чест е за тогавашните варненски българи и свидетелство за техния голям патриотизъм и висока култура, стремежът им и успехите им да привлекат в своето новоосновано училище още в първите години едни от най-добрите научни сили в цяла България, каквито са били безсъмнено Славейков и Доброплодни. И задача остава на бъдещия историк да изследва и оцени по-напространно, какво влияние и какви следи са оставили тези двама видни наши хора върху варненското българско общество.
С откриването и закрепването на първото българско училище във Варна, варненските българи за пръв път след столетия добили един външен израз на своята национална обособеност. Тук българската нация възкръсвала за нов живот.
Обаче, успехът на варненските българи не е бил още пълен. Училището издавало, наистина, националния облик, но само посред българи и отчасти спрямо гърци, но по отношение на турската власт, която признавала народностите в лицето на тяхната църква и църковни водители, то не е имало такова значение. Варненските българи се подчинявали църковно на патриаршията и техен формален представител пред властта е бил все още варненският гръцки владика. Действително, прогласената от Иларион Макариополски през 1860г. раздяла на българската свободна църква от патриаршията извикала известна промяна, по-скоро замъгляване в това положение. Обаче, докато варненските българи се черкували общо с погърчените варненски гагаузи в гръцките черкви, служили си с гръцките свещеници при венчавка, кръщение, смърт и други църковни нужди, изобщо се задоволявали с гръцкото духовенство и му се подчинявали, раздялата им от патриаршията и гърците и обособяването им в особна нация, отделна от гърците, не можало да има пълно значение и сила за турската власт, въпреки основаването на особна училищна община. Трябвало отделна българска църква за да бъде раздялата пълна, за да изпъкне българският елемент във Варна като напълно обособена народност. След сдобиване със свое училище, вниманието и усилията на варнен. българи се насочили именно към тази цел.
Пребиваването на П. Р. Славейков във Варна не останало, изглежда, без влияние върху духа и настроението на варненските българи. На 30 ноември 1864г. умрял и варненският гръцки митрополит Порфирий. Начело на варненската гръцка митрополия идвало вече ново лице и с това всички връзки, лични и др., които свързвали още в известна степен варненските българи с митрополията, престанали да съществуват. Свещеник Константин Дъновски, който е бил дотогава на служба при гръцката митрополия и в тесни връзки с покойния Порфирий, напуснал службата в гръцката митрополия и се оттеглил в село Хадърджа. Въпросът за българска църква във Варна е бил вече назрял. В самото начало на 1865г. станало събрание на варненските българи в кантората на Сава Георгиевич, дето се решило да се иска в един протест пред правителството и патриаршията скорошното разрешение на българския църковен въпрос и позволение да си имат българите във Варна собствена църква, като заплашвали иначе да земат насила една от гръцките. Този внушителен протест бил приподписан от 50 - 60 села на варненския санджак и изпратен в Цариград. Обаче, властта във Варна зела мерки за предотвратяване на насилия. За избягване на смутове и кръвопролития, българите се отказали от своето насилствено намерение и решили да превърнат в църква долния етаж от училищното здание. Подробностите около това тъй важно за развитието на българщината във Варна събитие не бяха досега добре известни. Знае се нещо от устното предание, обаче, твърде малко и бледо. А тези тъй важни съобщения са едва от 50 години. Щастливата случайност е искала, обаче, да се запази един документ от онова време, който ни дава автентично изложение на работите във връзка с основаването и откриването на българска църква във Варна. Това е едно писмо от варненския български търговец Рали х. П. Мавридов до П. Р. Славейков в Цариград, за което споменахме по-горе, че се съхранява от г. Б. Даскалов в Трявна.
Решили веднъж да имат българска църква, варненските българи се споразумели да извикат от Хадърджа за свой свещеник Константин Дъновски. На 8 февруари 1865г. същият пристигнал във Варна като първи варненски български свещеник. На другия ден варненските българи се събрали на събор в училището и решили едногласно да превърнат долния етаж на училището в храм. Веднага било съставено едногласно писмо, подписано от всички българи и поп Костадин е бил изпратен в селото си Хадърджа да донесе антиминс, одежди и др. потреби за новата църква. Обаче, изглежда че между българите е имало две течения, едно от които е било по-умерено и предпазливо и е внимателно да не повреди с прибързаности, а второто е било за по-бързи и смели действия. Първото течение е водил, види се, х. Стамат Сидеров, а второто Рали х. П. Мавридов. Последният, горящ от нетърпение да види по-скоро във Варна българска църква, като видял че на 10 и 11 с. м. нищо не се предприемало за целта на 12 с. поставил на своя глава един майстор да обгради и приготви олтаря, а прозорците да обкове отвън с дъски до половина, за да не се вижда вътре, като се служи, а след това да направи престол и пр. На другия ден събота до вечерта всичко било готово. Обаче, научили се гръкогагаузите и почнали да интригуват пред мютесарафина, че българите почнали да строят уж църква. х. Стамат трябвало сега да урежда работата пред властта, поради което произлязло спречкване между него и Рали за самоволните действия на последния. Обаче, започнатата работа продължила. В събота пристигнали поп Костадин и поп Иван от Хадърджа с антиминс, икони, одежди и всичко нужно за църквата. На другия ден, неделя, трябвало да се отслужи служба в така приготвената църква от двамата свещеници. Поп Костадин пратил да извикат Рали х. Мавридов, защото от общинарите никой не се вестявал, но той отказал да иде, понеже х. Стамат го бил изгонил и му казал да не стъпва вече в училището. Умерената партия, която види се, водила общинските работи, се колебаела силно и пратила да съобщят на свещениците, че не бива да служат в Неделя. За да не се предизвика раздор, поп Костадин не служил литургия в неделя на 14 с., а само били изчетени часовете и извършен водосвет, след което събраният народ се разотишъл доволен и радостен. Вечерта имало вечеря, с четене на евангелието, на която присъствувал и Р. х. Мавридов, а на другия ден, понеделник, започвали заговезни. Като узнали гръкогагаузите, че българите служат в училището си на български, веднага още в неделя се събрали в гръцката митрополия, да обсъдят как да попречат и развалят работата. Те писали на патриарха за станалото и го молели да подействува за да възпре българите. Същия ден, неделя, те отишли при мютесарафина и протестирали и го молили да забрани на българите да четат и на български, като пущали най-различни интриги против тях. Обаче, мютесарафинът, който бил добре осведомен от тайно пратени свои хора, не обърнал внимание на тези интриги. Това поведение на властта окуражило и по-умерените измежду варненските българи, така че на другата следваща неделя, т.е. на 17 февруари 1865г. била отслужена първата служба от Константин Дъновски в новооснованата църква.
Това са перипетиите, през които е минал въпросът за откриване на първата българска църква Св. Архангел Михаил във Варна. За тях свидетелствува споменатото по-горе писмо на Р. х. Мавридов до П. Р. Славейков в Цариград от 17 февруари 1865г.
По такъв начин варненските българи се сдобили и със своя българска църква, в която слушали словото божие на роден език. С това те преминали още един, твърде важен етап към своето пълно възраждане. Оттук нататък варненските българи образували една яка църковноучилищна национална организация, която от ден на ден ставала все по-здрава и силна, оплот и залог за тяхното бъдеще като народ свободен.