Съдържание:

І.  Ив. Стоянов. Възпитателни и образователни ценности в
нашата история.
ІІ. Х. и К. Шкорпил. Древнобългарски паметници.
ІІІ.  Проф. Г. И. Кацаров. Старите траки.
ІV. Проф. А. Иширков. Българите в Солун в навечерието на
балканската война (1912г.).

Ив. Стоянов.

Възпитателни и образователни ценности в нашата история

Събитията, които преживяхме последните осем години и които раздрусаха из основа целия ни живот, покрай големите злини, що ни донесоха, имаха тая малка добра страна, че ни накараха да се позамислим, да се вгледаме в себе си и около себе си и да подирим причините на нашите несполуки и нещастия и лек за нашето спасение. Още кога се спускахме във вихъра на събитията, когато предизвикахме едни, увлякохме се в други, пролича че ние, че нашата ръководна интелигенция, нямаше ясна представа за сложността на задачите, които се нае да разрешава, не знаеше, или не си даваше точна сметка за трудните обективни, външни и вътрешни условия, които се преплитаха с нашите национални стремежи и от които зависеше осъществяването на тия стремежи. И стана туй, на което бяхме и сме свидетели: народът се би, мря, побеждава, а България биде победена и разгромена. Истина, нашата нещастна страна не бе и не е лишена от трезви умове, от честни синове, които още преди Балканската война виждаха ясно опасните пътища, по които се насочваше политиката на България, предвиждаха нещастията и предупреждаваха, но техните предупреждения минаха незабелязани, техният глас не бе чут и България тръгна стремглаво към своята гибел. И днес, повалена и разорена, тя е изправена пред алтернативата: или да върви из стария път и окончателно да се провали, или да скъса рязко с миналото и се възроди. Среден път няма, защото който стои на средата, той се колебае, а колебанието, ако не донесе врагове, лишава от приятели. Заставени сме, щем нещем да ревизираме способностите, тактиката, културата, миналото си, да се отърсим от лошото, да оставим и усъвършенствуваме доброто и се възродим. А в моменти на ревизия и преценка на народ и държава, добър ръководител се явява историята.
Да, историята! Не напразно още старите са нарекли тая наука magister vitae, учител на живота, не напразно те са черпили политическа и дипломатическа мъдрост от нея, не напразно и нашия От. Паисий апелираше навремето си към българите да четат историята си, за да станат българи. И наистина, българите от доосвободителната епоха четяха историята си и ставаха добри българи, а ние, сегашните , забравихме историята си и щяхме да загубим държавата си. Защото, ясно е, като бял ден, че ръководителите ни народни в съдбоносните времена, които преживяхме, между другите отрицателни черти, проявиха и голямо невежество по най-животрептящите въпроси, що вълнуваха народа ни. Едно историческо невежество, което щеше да коствува живота на България. Трябваше да паднем, за да се сетим, че и ние имаме история и да се обърнем към страниците й за поука и утеха. А какво ни учи историята? Българската държава била основана от земи, населени предимно със славяни. Още от самото начало в нея попаднали най-големите и плодородни равнини и полета на полуострова, обстоятелство, което улеснило нейното укрепване и разширение. Стъпила здраво през времето на Крум на Софийско поле, тя бързо почнала да расте на юг и запад, по естествените пътища, що Струма и Морава отварят към Македония и сегашна Сърбия. Тук именно живели гъсти славянски маси, които били обсебени от българската държава и й придали окончателно славянски характер. Тук се заражда и славянобългарската писменост и култура, тук бил и първият просветителен център на Климент Охридски. Още в първите времена на своето съществуване българската държава заела места, през които минавали главните пътища, що свързвали централна и западна Европа с Византия и Азия. Тия пътища били и главните артерии, по които ставала обмяната на суровите произведения на Европа с фабрикантите на Византия и колониалите на Азия. Туй придало на България особено важно международно значение, засилило нейната търговия и създало начало и условия за по-развита култура.
Българите отначало били скитнически войнствен народ, който се занимавал със скотовъдство, война и грабеж. У тях била силно развита родовата аристокрация, класата на така наречените боили и багаини, началници на отделни родове, които заемали и най-важните служби в държавата. Из тяхната среда излизал и великият хан, който стоял начело на държавата, имал голяма власт и притежавал големи богатства. Както всички варвари, които идели от южно-руските степи и те били помамени от богатствата на Византия, нападнали я и останали в нея, като й отнели най-богатите земи. Заседнали здраво в североизточния кът на сегашна България, засилили се чрез покоряването на славяните, които живеели тук, укрепени добре в своя аул Плиска (Абоба), те почнали да нападат на Византия, да я грабят и й отнемат една по една славянските земи. Така България още от основаването си станала опасен враг на Византия и между двете се почнали продължителни и чести войни, които трябвало да решат съдбата на една от тях. Тия войни се почнали още от самото начало, зачестили през VІІІ век, когато България страдала и от вътрешни династични междуособици, а станали по-системни и с по-големи цели през времето на Крум. През това време ханската власт се засилила извънредно много и станала главна организаторска сила, която се устремила да увеличи държавата, като покори и привлече в нея и останалите славянски маси на полуострова и като я организира вътрешно. За тая цел била организирана войската, която се състояла от конница, пехота, а разполагала и с голямо количество обсадни машини, издадени били първите закони, привлечени били опитни майстори, занаятчии и търговци, обърнато било сериозно внимание на фортификационното дело. Столицата Плиска била окръжена с двойна крепост, по границите на Дунав и Ст. Планина били построени от Омуртаг нови крепости. Едни от тия крепости, като Малък Преслав на Дунав, се превърнали в големи търговски центрове, аулата пък на река Тича, в полите на Преславската планина, станала от времето на Борис втора българска столица - Велик Преслав.
Виждайки ясно, че с груба сила не ще да може да покори България, Византия пуснала в ход старите си изпитани средства - християнството, а чрез него и своя език и култура. Но християнството, а особено създадената славянобългарска азбука и книжнина изгладили етническите противоречия между българи и славяни, дали окончателно предимство на славяните и сплотили още повече народа. Симеон наследил от Борис голяма, добре организирана и богата държава, която държала в ръцете си голяма част от търговията на Византия с централна, западна и североизточна Европа. Българите имали свое тържище в Цариград, гдето живеела голяма българска търговска колония. Когато Византия ощетила търговските интереси на българите, почнали продължителни и разорителни войни, които засилили териториално България, но я съсипали вътрешно.
Славяните, които влезли в състава на българската държава, били организирани обществено и политически демократично. У тях съществувала родова наредба със силно комунистична окраска. На тая уредба бил нанесен удар още със завоеванието на славяните от българите. Свободните селяни започнали да изчезват и масата народна да изпада в крепостно и робско състояние. Войните и византийското влияние засили тоя процес и още през времето на Симеон народната маса изпаднала в тежко положение. Тъй народът се разделил на две класи: от една страна, класата на аристокрацията, светска и духовна, която владеела богатствата и живеела в разкош, от друга, останалия народ, който живеел в мизерия. В средата на тия обезправени маси се породило недоволство, което взело размери на голямо политико-обществено движение, известно под името богомилство. Като всички движения у източните народи през средните векове и нашето богомилство приело религиозна форма, защото така неговата идеология ставала по-достъпна и по-примамлива за масите и увлякло последните чрез своята устна и писмена пропаганда. Богомилството със своя песимизъм и критика на действителността, със своята революционна проповед, излязло от границите на България, разпространило се в западна Европа и от Атлантическия океан до Мала-Азия раздрусало основите на тогавашния свят. В най-критични моменти на българското съществуване, то държало със своята проповед и литература буден народния дух, запазило народа от изчезване през време на византийското иго и подготвило освобождението му. Когато през време на второто българско царство се почнали нови войни, нови опустошения и нови вътрешни размирици, то се засилило пак, само че сега то изгубило рационалистичния си характер, приело мистична украса и създало стремеж към индивидуално съвършенство, към индивидуализъм, който е предшественик на Възраждането. Тъй чрез богомилството си и чрез своя мистицизъм през ХІV в. България платила своя културен данък на европейския свят, като създала предтечите на най-големите исторически движения на запад - Възраждането и Реформацията.
Във време на турското владичество, когато на полуострова изчезнали взаимните ежби и борби, предизвикани от стремежите на многобройните владетели да грабят земите си, когато бил турен край на своеволията и грабежите на тия големи и малки владетели, за народа настанали по-спокойни времена, той си отдъхнал и се предал на мирен производителен труд. Благодарение неспособността, отвращението дори на турците към такъв труд, търговия, занаяти, промишленост, земледелие и скотовъдство - целият стопански живот паднал в ръцете на поробените, на раята, отначало на гърци, а после на българи. Заедно с подигането на благосъстоянието народно, крепнал и растял народният дух и когато турската мощ захванала да упада, към ХVІІ, особено през ХVІІІ век, тоя дух набелязал началото на национално движение за свобода. Захваща се продължителна борба, известна под името Възраждане, което се засиляло заедно с развоя и усилването на нашите градове и което довело до българската свобода, духовна и политическа. Носители на туй движение били ония търговско-еснафски класи в градовете, които имали в ръцете си търговията, занаятите и ръкоделната ни промишленост и които дали и ръководната интелигенция. Една борба пълна с поука, със самопожертвование, с героизъм, личен и обществен, която траяла близо два века и която дала желаната свобода. Само туй народно движение да имахме в историята си, пак бихме били достойни за свободата си.
Не по-малък интерес представлява и най-новата ни история, оня кратък 40 годишен период на свободен живот, през който младата ни държава трябваше да се уреди и стабилизира вътрешно и да помисли за обединението си. Въпросът за националното ни освобождение и обединение, неразрешен от освободителната война, защото много български земи останаха под чужда власт, тежеше върху политика и общество и спъваше правилния развой на държавата. Той й костува неизброими жертви и я докара до сегашното й положение само за туй, че българската политика не можа да избере по-друг начин за неговото разрешение. Ако след всичко станало ръководното ни общество се опомни и, като напусне войнствения курс на политиката си, тръгне из други пътища, пак ще спечелим.
Ние изтъкнахме по-важните моменти от развитието на нашия народ и държава, за да видим, че това развитие не е бедно откъм факти, и то факти с общоисторическо значение, че и ние, като народ, сме внесли нещо в склада на общоевропейската култура, готови и годни сме да внесем още, стига да ни оставят свободно и спокойно да живеем. Чрез историята си ние можем да обосновем претенциите си, да оправдаем аспирациите си и да чакаме по-добри дни, когато и нам ще се даде възможност да заживеем спокойно и да насочим силите си в областта само на културата.