Настаняване на турците в България 
 Турско преселване на Балканите
Бойната сила на турците се състояла от бързолетяща конница и еничерска пехота. С тая сила те смело и стремително, както видяхме, се впивали в земята на Белканския полуостров между държавите и народите. За попълване на загубите си от боевете и за увеличаване силите според нуждата, турците постъпвали твърде умно. С разни обещания и договорни права те привличали отделни християнски владетели и войводи към себе си и ги обръщали от врагове в помагачи. Та същинската турска войска, която не била многобройна във всички походи, постоянно се е допълняла и усилвала от спомагателни войски на християни васали. Подкрепяни така от съюзници и сътрудници, турците не се страхували от многобройните, но разпокъсани и враждуващи християни. Напротив, отоманските войски били улеснявани от водачи; те се сдобивали  безплатно от българите, през чиито земи минавли, с  храна, добитък, превозни  средства (коне, кола, носачи). ако някоа село или град се възпротивели, еничерите разграбвали насила имота му. Здравото мъжко население бивало подкарвано да служи в обоза, да поправя пътища, па и да помага при преземането на някои укрепени места. Обаче, султаните разбирали, че, да се заякчат здраво и сигурно на Балканите, те трябвало да се опират на свое, мохамеданско население. Според това решили да заселят с малоазийски турци важните места по пътищата и проходите в новите земи. Та наскоро с походните турски войски се започнала колонизация, сиреч по-явили се турски преселници из Азия. Както първите нападения на еничерските орди, така и грабежите на преселниците всявали неописуем страх у българското неселение. Българските земи стояли най-близо до Одрин и главните пътища, та затова те първо трябвало да бъдат колонизирани. Българите с ужас съгледали, че от незнайни краища идат техни заместници. Никаква съпротива вече не била възможна. Имотът, честта и животът на местните жители ставали плячка на пришелците. На някои места българското население показвало известен опит да задържи родното си място, въпреки грабежите, обаче, то скоро разбрало, че усилията и жертвите му са напразни. След пожарите от еничерите се задавала нова вълна от гладни хора. Бедно турско население нахлувало подир победоносните отомански войски и заемало най-хубввите и най-плодородните места. Пред този втори вражески порой българите трябвало да отстъпят доброволно старите си села и градове или да бъдат изтикани насила из тях.
Турската колонизация не се налагала по стопански подбуди, нито за настаняване излишно население. Турското племе не било голямо, каквито били германските народи преди великото  преселение  на  народите;  нито  като
славянските, които  потърсили място през Vl и VII в. да се преселят на Балканите. Из малоазийските необработени степи имало винаги малки турски племене, които прекарвали скитнишки живот. На чело на такива племена заставали разпалени ходжи и недоволни чиновници; те уреждали дълги преселнишки колони – кервани и
потегляли за "новите земи". По пътя, било с добро, било насилствено, те потурчвали  християни и така величавали броя си. Потурчените ставали по-фанатици, по-дързостни и по-зли от самите турци.

Еничер от XV век.
 Ето защо тези скитници много лесно се движели подир победоносната войска за лесна прехрана от победените народи. ала тази подвижна турска маса нямала възможност да следва еничерите в обширните пространства на Балканския полуостров, защото била малобройна. Затова султаните наредили тия скитници да се заселят във важни и стратегически места. Така в първо време тия турски преселници едва можали да колонизират Одрин, Цариград и околностите им. Турците особено обърнали внимание на Тракия, та най-първо гледали нея да колонизират. Южна Тракия по брега на Бяло море (Гюмюрджина, Драма, Сер до Вардара) била колонизирана. След това те почнали да колонизират средна и северна Тракия: Чирпан, Стара Загора (Боруй), Ямбол, Бургас, Карнобат, Пловдив до Белово. По пътя към София турците не могли да наредят турско население, та оставили гарнизони в проходите и старите крепости (Ветрен, Василица (Костенец), Ихтиман, Ванарел, София, Пирот с неговите 5 кули и врата, Ниш с обширното му укрепление. Също така с малко население и гарнизони турците заели Самоков, като главен път зи Кюстендил, Дупница, Босна и Хърватско. Македонските градове (Хелник, Радовиш, Битоля, Щип, Велес, Скопие) били заети само от гарнизони и чиновнически семейства.
Много по-късно от Азия достигнал нов, по-голяи поток турски поселници. Последните заели земите между
Сливен и Черно море, минали източния Балкан и постепенно се настанявали в североизточна България по
край Черно море, очевидно с намерение чрез Добруджа да се свържат с Кримските татари. Заселването на Черноморския бряг се улеснявало от гагаузите, които говорели сроден на турския език и били много отдавна заселени около Варна, Провадия, Добрич и Балчик.
През Чадъкавашкия и Котленския проходи турците се смъкнали в долината на р. Камчия, в Тузлука и Дели Орман, сир. заселили Шумен, Осиан Пазарско, Ески Джумайско, Поповско, Разградско и по р. Черни Лом слезли на Дунава при днешния град Русе. От Провадийско турските колонисти минали в Герлово(Котловината Герлово, от Преслав нагоре по р. Тича, е населена с особени турци, за които някои наши писатели въз основа  нравите, обичаите, езика, типа и т. н. твърдят, че  са потурчени българи ( Виж Мидетич – "Старобългарското насаление в Източна България; Източни говори; Д. Р. Гаджанов: " Герлово" – Сборник в чест на д-р Милетич, стр. 104.)  и оттам северно от Сакар Балкан или от Осман Пазар прехвърлили в долината на Янтра (притока и Стара река), заели Кипилово и стигнали до Беброво, но по-нататък, към Елена и по Златаришката река те не отишли, навярно по договор с еленското българско население, което имало вакъфски привилегии.
С заселването на турците, постепенно 6ългарскиme имена на селата, градовете, полетата, реките и
 височините бивали заменявани с турски имена. И до ден днешен тия имена си остават турски, макар след освобождението населението много да се е изменило по народност и вяра.
От Янтра на запад плътно турско население не се е поселило, защото нямало лишно такова. Окръзите Търновски, Плевенски, Вречански и Видински изобщо запазили българския си лик. През течение на турското владичество, наистина, и по тези окръзи били заселени турци, но по-рядко и симо в някои села и места. Ето защо имената на селищата, реките и планините в северозападна България си останали български. 
Турски бейове и отделни мохамедански групи се заселили предимно в централните градове (Търново, Севлиево, Ловеч, Плевен, Никопол, Враца, Видин). В Софийски и Кюстендилски окръзи турци се поселили само в укрепените градове, но не и в селата. В Сърбия турско население по селата не се заселило. Кратко казано, в Южна и Източна България се заселило плътно турско население, в средна и югозападна България, в Македония и в Сърбия главно по градовете и стратегическите места се заселили семействата на спехиите, военни, административни, съдебни, финансови и духовни турски власти, но не и плътна турска маса.
Изпървен турците били твърде благоразумни. Не искали да възбуждат българите против себе си, затова не ги изгонвали из градовете. Нещо повече, на много места те оставили българските власти с договор, че ще
 помагат на турската държава. Тази политика следвали  особено султаните Мурад 1 (13бО – 1389) и синът му Ба-
язид (1389 – 1402). Мурад колонизирал Одринско, Старо Загорско и Пловдивско. Баязид заселил Карловско (земята на болярите Радослав и Войсил), крепостта Стрелча (Стрелец град), разсипал Каменград (Панагюрище), село Петрич и заселил турци в Златица да държат прохода за Етрополе. По-сетне били заселени селата около Златица: Лъджене, Клисе-кьой и други. Етрополци се ползували с права да пазят прохода от север, но когато турците се усъмнили в тяхната вярна служба, населили със свои хора града.

След смъртта, обаче, на Баязида, когато се започнали дълги междуособици между синовете му, на много българи се пощяло да се отърват от турските гарнизони и да се освободят. Това стреснало турците, които решили да изпъдят съвършено българите от градовете.
През 1410 г. в Стара Загора турците навлезли в градската крепост и изпъдили, всичките българи. Едни от първенците били потурчени, други избити или изпратени на заточение в Мала  йзия, а работният народ се разбягал из скритите кътове на Средна гора, гдето образувал нови селища. Част от старозагорските граждани образували на няколко километра източно от града Ново село и идвали, като слуги и техничари в града, да ра-ботят на турците. Турците изпъдили българите от Бь-зовград, от Мъглиж, от Крън (столицата на Елтимира), от Голямо село при Калофер на р. Тъжа, което било голяма крепост на прохода за Севлиево и Троян. В Карловско били съборени 15 градища (кули).
Малко по-късно от Ст. Загора турците заселили в Пловдив трите опасани със стена хълма (Небет, Джам-баз и Таксим). На Джамбазки хълм, като най-висок, се намирал акрополит (скривалище). Християните били изгонени: гърците отишли в Станимака, а българите се разбягали в Средна гора и Родопите.
Пътникът рицар Бертрандон Брокиер на връщане от Иерусалим минал през Пповдив (1433 г.) и казва, че повечето от жителите му били българи. А 150 години по-късно, пътникът Герлан, като пътувал (1578 г.) през Пловдив, пише, че намерил само 250 гръцки къщи между Небет и Джамбазкия хълм. Всичко друго било турско. От града се минавала река Марица по голям мост. Зад реката и моста  се намирал военен турски лагер с широки подслони, гдето стояли камили и артилерия. В Кюстендил васалният наследник на Константин Деянов, потурнака Юсуф, пазил своите права. Но след неговата смърт Турхан паша усвоил крепостта и Кулата (1460) и пропъдил българското население. По своите сладки плодове, топли бани и хубав климат, Кюстендил се прочул между турците. Султанските дъщери ходили лете да прекарват там. През XVI в. в Кюстендил нямало българи, а само 1000 турски къщи. Християнското население било принудено да се изсели в близките села. В Търново турците заели крепостта Царевец с 5-те каменни порти, дворците и всички болярски къщи, заедно с патриаршеското седалище. Болярите били изпъдени. Около  110 боляри и градски първенци били  изклани; други се потурчили, трети се разбягали заедно с подвластното си население в недостъпните дъбрави към Елена (Горни и Долни Болярци), Трявна и Габрово. Преселените турци се настанили пред входа на Царевец, гдето е сега окръжният дом, заели всичкото южно изложение на града от полицията до моста, що държи пътя за Тузлука. На българите оставили долна (асенова) махала с владишкия мост. Горе (на Каябаш), западно от турците останало българско неселение в махалата, която носи името "болярска" и по-нататък "Варуша".
Търново изгубило значението си на средище. Турският управник в Търново се наричал войвода, а канцеларията му войводница. В Ловеч турците изпъдили българските власти от крепостте, що опасвала високия скалист полуостров. Днес на тоя връх са разкопани основите на хубава триолтарна църква; българските махали останали по склоновете на укрепения полуостров, а сами те, зввоевателите, се поселили низко около моста на река Осъм, като заели кръстопътищата: Плевен – Севлиево и Свищов – Троян – Балкана(До Плевен северно в завоя на реката Барата се намирал старият римски град Сторгозия, побългарен през средните векове под име Каменец. Когато турците завладели града, султанът го подарил с 33 села на потурнашкия род Кйoce Михаил бейовци. По-сетне градът бил преместен на днешното място и продължил да се разраства със смесено българско, турско и еврейско население, ползувайки се с вакъфски права (Вж. История на града Плевен от Юрдан Трифонов, гл. И и III).).

 В тези времена  на преселвания, разселвания, бунтове и потушавания много от старобългарските градове били ограбени и опустошени. Стари цветущи места запустели, като се обърнали в буренясали развалини, по които днес играе копачката на иманярите и издирвачите археолози.
И тъй, да се закрепят здраво в превзетите земи, турците постепенно колонизирели всички плодородни, здравословни места (топлите извори) и кръстопътищdта. Щом турците се настанявали в града, те за няколко години му давали съвсем друг изглед. Големи оловени куполи блесвали над нови джамии. Дотогава християнските църкви били с зидани тухлени кубета и отгоре покрити с керемиди. Сега високи викала (минарета) щръквали над града и със своите светливи  фенери по рамазан притегляли погледите на всички. В града турците избирали мегдан за пазар. Отваряли месарници и бръснарници – любимо място ни турците за гиздене и рdзговори. Кръчми турците не подържали. Камбаните бивали смъквани от звънарниците на църквите, иконите изгаряни, кръстовете и другите църковни вещи унищожавани, стените с живописта бивали измазвани с дебел слой варов разтвор и почти мигом звънливият глас на спретнатия ходжа се понасял от построеното турско викало в  равен и протяжен тон над главата и съвестите на слисаното християнско население. Този анадолски напев възвестявал, че името на Христа в стария храм се заменя с името на Мохамеда и че се въздава благодарност на Аллаха, който управлява вселената и дава победа на Исляма.

По такъв тържествен начин турците се настанявали почти във всички български земи, превзети със сила или предадени там доброволно. Българите трябвало да напуснат домовете си и да се заселят в планините, пръснати в колиби, от които по-късно те образували по-малки или по-големи селища. Някои българи били принудени да се изселят в чужбина. При превземането на Търново много боляри и техни парици селяни избягали във Влашко. След превземането на Охрид 3,000 души българи избягали в Италия, а от югозападна България мнозина избягали в Сърбия.
При все това най-добрият пазач, спасител и покровител на българите са били величествените родни планини. По северния склон на Стара планина, между билото на Стара планина, Търновските и Севлиевските успоредни ридове, до горното течение на Росица, габровските, дряновските, тревненските, килифарските и еленските реки, чиито притоци красят  Янтра, като безброй клонове на величествен дъб, се извиват кътове, котловини и долини, обрасли някога със спасителни гори, но и препълнени с пасища и хранителни овощия, както и с доста орна земя. В тия кътове са се гушели българите в неволя и запазвали рода си. И по-назапад, горните течения на Осъм, Вит, Иалък Искър, Бъбреж, Искър, Огоста са били гостоприемни домове за прокудените. Не по-малко добри майки-закрилници на народа са били Средна гора, Рила, Родопите, Витоша, Осогово, Пирин, Бабуна до Шар и Пилистер до Охрида. Това са обширни недостъпни или слабодостъпни високи полета, долини и скривалища, в които народа  заедно с добитъка и покъщкината си не един път през своето историческо съществувание в усилни дни е намирал своето спасение. Може да се твърди, като историческа истина, че планините повече са закриляли, откърмявали и лекували здравата основа на българския народ, отколкото коя да било политическа уредба и административна власт на държавата. Много пъти българският народ е бил близо до унищожение. Само останки от него са се спасявали в планините, гдето здравият инстинкт за размножаване извършвал своето дело. Наплодилите се млади решителни поколения добивали мощта да изпъплят по-късно масово пак в полетата.