Турската колонизация не се налагала по стопански подбуди, нито за настаняване излишно население. Турското племе не било голямо, каквито били германските народи преди великото  преселение  на  народите;  нито  като славянските, които  потърсили място през Vl и VII в. да се преселят на Балканите. Из малоазийските необработени степи имало винаги малки турски племене, които прекарвали скитнишки живот. На чело на такива племена заставали разпалени ходжи и недоволни чиновници; те уреждали дълги преселнишки колони – кервани и потегляли за "новите земи". По пътя, било с добро, било насилствено, те потурчвали  християни и така величавали броя си. Потурчените ставали по-фанатици, по-дързостни и по-зли от самите турци.

Еничер от XV век.

От Янтра на запад плътно турско население не се е поселило, защото нямало лишно такова. Окръзите Търновски, Плевенски, Вречански и Видински изобщо запазили българския си лик. През течение на турското владичество, наистина, и по тези окръзи били заселени турци, но по-рядко и симо в някои села и места. Ето защо имената на селищата, реките и планините в северозападна България си останали български.

След смъртта, обаче, на Баязида, когато се започнали дълги междуособици между синовете му, на много българи се пощяло да се отърват от турските гарнизони и да се освободят. Това стреснало турците, които решили да изпъдят съвършено българите от градовете.
През 1410 г. в Стара Загора турците навлезли в градската крепост и изпъдили, всичките българи. Едни от първенците били потурчени, други избити или изпратени на заточение в Мала  йзия, а работният народ се разбягал из скритите кътове на Средна гора, гдето образувал нови селища. Част от старозагорските граждани образували на няколко километра източно от града Ново село и идвали, като слуги и техничари в града, да ра-ботят на турците. Турците изпъдили българите от Бь-зовград, от Мъглиж, от Крън (столицата на Елтимира), от Голямо село при Калофер на р. Тъжа, което било голяма крепост на прохода за Севлиево и Троян. В Карловско били съборени 15 градища (кули).
Малко по-късно от Ст. Загора турците заселили в Пловдив трите опасани със стена хълма (Небет, Джам-баз и Таксим). На Джамбазки хълм, като най-висок, се намирал акрополит (скривалище). Християните били изгонени: гърците отишли в Станимака, а българите се разбягали в Средна гора и Родопите.
Пътникът рицар Бертрандон Брокиер на връщане от Иерусалим минал през Пповдив (1433 г.) и казва, че повечето от жителите му били българи. А 150 години по-късно, пътникът Герлан, като пътувал (1578 г.) през Пловдив, пише, че намерил само 250 гръцки къщи между Небет и Джамбазкия хълм. Всичко друго било турско. От града се минавала река Марица по голям мост. Зад реката и моста  се намирал военен турски лагер с широки подслони, гдето стояли камили и артилерия. В Кюстендил васалният наследник на Константин Деянов, потурнака Юсуф, пазил своите права. Но след неговата смърт Турхан паша усвоил крепостта и Кулата (1460) и пропъдил българското население. По своите сладки плодове, топли бани и хубав климат, Кюстендил се прочул между турците. Султанските дъщери ходили лете да прекарват там. През XVI в. в Кюстендил нямало българи, а само 1000 турски къщи. Християнското население било принудено да се изсели в близките села. В Търново турците заели крепостта Царевец с 5-те каменни порти, дворците и всички болярски къщи, заедно с патриаршеското седалище. Болярите били изпъдени. Около  110 боляри и градски първенци били  изклани; други се потурчили, трети се разбягали заедно с подвластното си население в недостъпните дъбрави към Елена (Горни и Долни Болярци), Трявна и Габрово. Преселените турци се настанили пред входа на Царевец, гдето е сега окръжният дом, заели всичкото южно изложение на града от полицията до моста, що държи пътя за Тузлука. На българите оставили долна (асенова) махала с владишкия мост. Горе (на Каябаш), западно от турците останало българско неселение в махалата, която носи името "болярска" и по-нататък "Варуша".

Търново изгубило значението си на средище. Турският управник в Търново се наричал войвода, а канцеларията му войводница. В Ловеч турците изпъдили българските власти от крепостте, що опасвала високия скалист полуостров. Днес на тоя връх са разкопани основите на хубава триолтарна църква; българските махали останали по склоновете на укрепения полуостров, а сами те, зввоевателите, се поселили низко около моста на река Осъм, като заели кръстопътищата: Плевен – Севлиево и Свищов – Троян – Балкана(До Плевен северно в завоя на реката Барата се намирал старият римски град Сторгозия, побългарен през средните векове под име Каменец. Когато турците завладели града, султанът го подарил с 33 села на потурнашкия род Кйoce Михаил бейовци. По-сетне градът бил преместен на днешното място и продължил да се разраства със смесено българско, турско и еврейско население, ползувайки се с вакъфски права (Вж. История на града Плевен от Юрдан Трифонов, гл. И и III).).

 В тези времена  на преселвания, разселвания, бунтове и потушавания много от старобългарските градове били ограбени и опустошени. Стари цветущи места запустели, като се обърнали в буренясали развалини, по които днес играе копачката на иманярите и издирвачите археолози.
И тъй, да се закрепят здраво в превзетите земи, турците постепенно колонизирели всички плодородни, здравословни места (топлите извори) и кръстопътищdта. Щом турците се настанявали в града, те за няколко години му давали съвсем друг изглед. Големи оловени куполи блесвали над нови джамии. Дотогава християнските църкви били с зидани тухлени кубета и отгоре покрити с керемиди. Сега високи викала (минарета) щръквали над града и със своите светливи  фенери по рамазан притегляли погледите на всички. В града турците избирали мегдан за пазар. Отваряли месарници и бръснарници – любимо място ни турците за гиздене и рdзговори. Кръчми турците не подържали. Камбаните бивали смъквани от звънарниците на църквите, иконите изгаряни, кръстовете и другите църковни вещи унищожавани, стените с живописта бивали измазвани с дебел слой варов разтвор и почти мигом звънливият глас на спретнатия ходжа се понасял от построеното турско викало в  равен и протяжен тон над главата и съвестите на слисаното християнско население. Този анадолски напев възвестявал, че името на Христа в стария храм се заменя с името на Мохамеда и че се въздава благодарност на Аллаха, който управлява вселената и дава победа на Исляма.

По такъв тържествен начин турците се настанявали почти във всички български земи, превзети със сила или предадени там доброволно. Българите трябвало да напуснат домовете си и да се заселят в планините, пръснати в колиби, от които по-късно те образували по-малки или по-големи селища. Някои българи били принудени да се изселят в чужбина. При превземането на Търново много боляри и техни парици селяни избягали във Влашко. След превземането на Охрид 3,000 души българи избягали в Италия, а от югозападна България мнозина избягали в Сърбия.
При все това най-добрият пазач, спасител и покровител на българите са били величествените родни планини. По северния склон на Стара планина, между билото на Стара планина, Търновските и Севлиевските успоредни ридове, до горното течение на Росица, габровските, дряновските, тревненските, килифарските и еленските реки, чиито притоци красят  Янтра, като безброй клонове на величествен дъб, се извиват кътове, котловини и долини, обрасли някога със спасителни гори, но и препълнени с пасища и хранителни овощия, както и с доста орна земя. В тия кътове са се гушели българите в неволя и запазвали рода си. И по-назапад, горните течения на Осъм, Вит, Иалък Искър, Бъбреж, Искър, Огоста са били гостоприемни домове за прокудените. Не по-малко добри майки-закрилници на народа са били Средна гора, Рила, Родопите, Витоша, Осогово, Пирин, Бабуна до Шар и Пилистер до Охрида. Това са обширни недостъпни или слабодостъпни високи полета, долини и скривалища, в които народа  заедно с добитъка и покъщкината си не един път през своето историческо съществувание в усилни дни е намирал своето спасение. Може да се твърди, като историческа истина, че планините повече са закриляли, откърмявали и лекували здравата основа на българския народ, отколкото коя да било политическа уредба и административна власт на държавата. Много пъти българският народ е бил близо до унищожение. Само останки от него са се спасявали в планините, гдето здравият инстинкт за размножаване извършвал своето дело. Наплодилите се млади решителни поколения добивали мощта да изпъплят по-късно масово пак в полетата.