Мохемеданите обявили, че на тях принадлежат земите  и покореното население.
Това било правото на ножа, на победата.
Султанът бил глава и халиф на турската държава.
Всички покорени земи принадлежат най-първо нему.
Едни от тях, най-хубавите, най-плодородните, зaедно със селата, планините, долините, пасбищата, горите, той задържал за себе си, под име султансни земи (хас); други отделил за издръжка на заслужили военни началници и инвалиди, наречени държавни имоти (спахилъци); трети земи давал на духовната власт за подръжка на джамии, гробища, болници, трапезарии за бедни турци и други; духовно-културни учреждения. Тия земи носели името вакъф. За своите и за всичките видове земи султанът издавал крепостни актове. Той лично се грижел за своите земи и за тяхното стопанисване чреа свои доверени люде, именувани някъде с българската дума "войвода"
(Търново, Сливен, София). За ясност нека кажем, че такова разделение на земята имало и в българско време, Турците го наследили и приложили за своя полза.

Приходите от султанските земи постъпвали в султанската каса, от която се подържал неговият двор. Султанът имал право  да подарява тези земи, или да ги отстъпва на синове, на дъщери, братя, сестри, внуци, роднини и любимци-чиновници. Във Велешко имало султански земи от 18 – 20 села, в Софийско имало от 15 села; султанът имал много земи и селища в Тракия. Планините Ортач до Солун, Рила, голяма част от Родопите и  принадлежали на султан Мурад 1. Същият владеел много землища, полета, села, пасбища по цяла България. Султан Баязид обсебил Косово поле, грамадни пространства в Кратовско, Скопско и други места. В Търновско султан Сулейман 1 (1520 – 1566) запазил за себе си селата Арбанаси, Лясковец, Долна Оряховица. Тия свои земи той сетне подарил на зетя си Рустем паша, потурчен хърватин с  големи заслуги към отоманската държава. Същият султан владеел големи имоти в Сърбия, Босна и Хърватско.

В султанските земи селяните били свободни. Не плащали тежки и извънредни данъци. Данъкът бил особен и само в султанската хазна. Селяните се ползували, с много права и привилегии. Турските чиновници, вой ници и каквито и да било служители на отоманската държава, нямали право да вземат нищо от тези села. Забранено било селяните да се викат на безплатна рабоma (ангария). Нещо повече: в селата на султанските имоти никой турчин не можел да влиза за храна или добитък, да иска хляб, мед, масло, плодове или каквото  било друго нещо за ядене. Строго било забранено се мъчи раята от тези села, дори не се позволявало турчин да нощува в селото. Когато селяните християни в някои султански земи приемали исляма, както случаят с някои села в Тиквешко (Македония), тогава  Султанът с голямо задоволство им подарявал ливадите и пасищата като ги обявявал за свободни  мюсулмански села със собствени имоти.
При разпределението на земята султанът отделил манастирските землища, за които имало издадени в българско време хрисовули, че се ползуват с права и привилегии. Така за Рилския манастир са издадени три фермана (от Баязида1 и 2 от Мохамед1), с които се признват правата и имотите на манастира и се забранява турците, били военни или духовни, да обсебват имот за себе си. Манастирските имоти и монасите в Рилския манастир се признавали от властта за свободни и привилегировани. Недвижииите имоти (лозя, ниви, воденици, ливади, тепавици) не се облагали с десятък, нито с други налози и данъци. Монасите също не били обложени с тежки данъци.

Такива права и привилегии добили и други някои старобългарски манастири. 
Вакъфските имоти, определени за подържане на гробници,– джамии, болници, бедни, духовни училища и други богоугодни заведения, се управлявали също твърде внимателно и селяните-раи били освабодени от всички тежки обикновени и извънредни държавни данъци вакъфските села били определени леки, малки и дори приятни данъци и берии, които особни чиновници събирали в пари или в натура. Приходите от едни села се употребявали за подръжка на мастните джамии и училища, а приходите от други бивали изпращани в Мека и Медина за падръжка на тамошните богоугодни институти. Вакъфски села и общини били Елена, Г. Opяxoвица, Търново, Дряново, Плевен, Тетевен (вж. гр. Temeвен от Д. Д. Стойчев) и др. Селяните - раи във вакъвските села и градове били напълно свободни. Ето какво се казва в един султански ферман: "Селяните - християни " в тези села се признават за свободни и не се облагат с никакви правителствени и обществени налози. Забранено е да се налага на такива селяни унизителният данък Харач. Към раята тука всеки мусулманин е длъжен да бъде виимателен: тя не бива да се третира като безправна, нито да се оскърбява, да се бие, изтезава или измъчва. Трябва да бъде защитавана от всякакви тиранства  и злодеяния. Животът, честта  и имотът на раята да бъдат напълно гарантирани от властите, съгласно свещения отомански закон (шерията). Всеки чиновник-мусулманин, офицер или войник, от какъвто и чин да бъде, е длъжен да зачита тоя ферман. Провинените, злодейците, насилниците строго да се наказват, дори със смърт, ако те със своите грабежи стават причина да намаляват приходите за джамиите, особено, за бедните мусулмани в Хека и Медина".
Такива фермани има издадени от разни султани и това обстоятелство  посочва, че не винаги местните чиновници, военни и други турци, са зачитали свободата на селяните  във вакъфските земи, та последните подавали оплаквания чак до султана и ставало нужда с  дълги и строги заповеди да се напомнят дедените права.

Държавните земи (спахилъци) султанът раздавал като награда, за прехрана и подръжка на османски спахии, заслужили конни подофицери и офицери, както и на потурнаци, останали на турска служба. Отделената за спахиите земя носела името зиямет и тимар - /
Зиямет е голямо военно владание, което  давало  годишен приход повече от 20,000 аспри;
Тимар е малко  военно - владение с  по-малко от 20,000 аспри годишен приход. 
Според френския пътешественик Оливие около 1800 година  в  Европейска Турция имало 214 зиямети и 8356 тимари или всичко 8570 феодални  военни владения. Спахиите, що разполагали с  тези земи, били длъжни да дават на султана  60000 въоръжени конника. /).
Всеки спахия притежавал ферман или берат за подарените му имоти. Обикновено се давала земя на конник (войник или офицер), там гдето той с лична храброст най-много е спомогнал да се превземе и усвои мястото. Спахиите разполагали със земите и жителите. Те се прехранвали със семействата си от техните  приходи.  Те често разполагали с живота, честта и  свободата на подвластните си раи. За обработване на имотите спахиите постъпвали различно. Едни спахии задържали земята, като своя собствена, построявали свои помещения (чифлици) и принуждавали селяните на работят срещу нищожна надница (работници, отроци, парици, аргати); други оставяли селяните да обработвет сво0одно зе-мята, а те получавали процент; трети се уславяли със селяните да обработват спахийските земи  на исполица. Всеки спахия при първо повикване бил длъжен да са яви. при своя началник с определен брой конни вой. янци. Въоръжението на конниците било за негова сматка. Спахиите в различни времена добивали по-голяма и по-малка важност. Често в размирни времена, при безпдодие и заразни болести, когато раята се разбягвала по планинита, те изпадали твърде зле материално, та били принуждавани да подаряват на раите имот срещу известни услуги. Понякога за дълг или от желание да живеят по-богато, спахиите продавали на работниците, слугите или овчарите си земи, ливади, гори, лозя, пасбища и т. н. По този начин селското християнско население се сдобило съе свои собствени  имоти и полека-лека в по-сетнешните времена се развивало като самостоятелен земеделчески клас.
Раите от спахийските земи плащали всички общински и държавни данъци имоте, редовни в мирно време и извънредни във военно. Селяните били приковани (закрепостени) към султанските, вакъфските и спахийските земи. Тaм не се разрешавало доброволно да напускат земята. Избягалите насилствено бивали връщани, освен ако успеят да  се  укрият от, властта 30  години. За избягалите селяни винаги  имало  издадени  присъди от  съдията, че те  трябва със сила  да се върнат в селото си.