Войнигани. – В началото на турските завоевания имало някои естествено укрепени места, които турците не можели другояче да завладеят освен чрез договор. Такива места и села получили особени свободи и права, а условие, че ще отиват войници (войнигани) да помагат на отоманската ариия. Според това селета и общините били наречени войнишки. По-сетне, когато от избягалите в планините се образували  нови  чисто български селища, с население което показмло, че цени още свободата си, турците били принудени и на тях да направят отстъпка със същите  условия. По тая  причина, в гънките на Родопите и по двата склона на Стара планина и Средна гора се наслагали ред общини и села, наречени войнишки, а обитателите им войници. Султаните издавали на войнишките общини особени фермани, с които им се разрешавало да имат свои войводи, живущи в особено общинско помещение, наречено "войводница". Младежите от едни войнишки села служели като същински войници. Такива общини били: Ямбол, Сливен, Котел, Градец, Жеравна, Цалапица, Конере, Попинци; много села из Родопите, а особено в Чепино, както и други места из българските земи. Младежите от Панагюрище били недействителни, а спомагателни войници, за това те служили чак до 1839 г. (до Хати-шерифа), а някои дори до освобождението. Във войнишките села и паланки се забранявало на турчин да живее, дори да минава през селото въоръжен, без знание или позволение на войводата  или кмета. Съгласно с  дадените наредби, в такива  правилегировани места турско дете не можело да се роди, нито умрял турчин да се зарови. В новите времена, когато турската административна власт, поради реформите и революционния дух на българите, била принудена да държи мюдюри, свои представители или нагледници в такива места, пак се запазвали наредбите на фермана за раждането на дете от турци родители).
Задълженията на войниците  били  следните: да отиват на война  заедно  със султанските мусулмански войници, пещ и конници, които вземат участие в боевете, ако нуждата изисква това; конете и въоръженията си доставят сами; да копаят окопи и зидат укрепления, да карат обозите и да гледат пашовски  коне; да вървят пред войската по пътищата и да настаняват лагерните пунктове на удобни места с изобилна храна, вода и сено; в мирно време да отиват по б месеца в Одрин и Цариград, за да косят султанските  ливади, да пасят султанските и везирски коне, да берат плодовете (ягоди, малини) и да разработват градините на падишаха. Войниците имали свое знаме, своя команда, свой войвода, наричан някъде "черибашия". В Цариград влизали на малки дружини под свое знаме с тъпани песни и свирни.
Срещу тия служби и задължения войниците имали свобода и право да добиват царски имот – бащиния за който плащали на турците само десетък, а някъде нищо не плещали. Земята бащиния се предавала от баща на син войник, но не можела да се продава. Други тежки извънредни данъци те не плащали. Войниците имали право да развъждат до сто овце без да плащат десетък. Те бивали свободни да носят оръжие, да се обличат с хубави и разноцветни  дрехи (право недопустимо за простата рая). В техните села турци не можели да се поселват, нито дори им се позволявало да нощуват там. Изпървен войнишната служба се ценела сериозно от турците и войнишките общини се ползвали с голямо уважение: отсетне, обаче, както и другите учреждения в Турция, войниганството се изродило и обърнало в чисто аргашка работа.

Пазачи на проходите. – Други селски общини, които добили свобода и права, като войнишките, били тия, що се намирали  от двете страни на  планинските проходи /клисури), наречени  дервенджии (проходопазачи). Въоръжените селяни от тия села по ред пазели денем и нощем опасните места в устията на проходите и, когато се явявели разбойници, те се свиквали с известни знакове (биене на тъпани), та се спущали от двете страни на проходите да заловят или прогонят обирачите.

Граничари. –  Трети общини, села или лица, и покрайнините били натоварени да пазят границата и да изпълняват изобщо граничарска служба. Те носели името марталози– от думата armatolos – въоръженец, сир. раи, въоръжени да пазят крепостите по границата, да се притичат на помощ на войската при ненадейно неприятелско нападение, да пазят пристанищата, караулните кули и др.; те конвоирали царските транспорти и обози, пленниците, арестантите и преследвали разбойниците.

Соколари. – Четвърти села или лица били задължени срещу известни свободи и права да дават вместо данък на султана и  везирите по един или няколко сокола, обучени за лов. Тия привилегированици носели името соколари.

Привилегировани техничари. – Освен тия привилегировани раи, със свобода, права и привилегии се ползували още около 20 групи раи, избрани, определени и записани в турските тефтери, като безплатни държавни служители. Такива били: архитектите, майсторите-домостроители, инженерите, моряците, лесиичеите, часовникарите, майсторите за прокарване водопроводи и зидари на чешми, оризарите, мостостроителите и мостопазачите по големите реки; пазачите на бродовете и лодкарите, рударите, въглищарите, майсторите за поправка на крепости и окопи, изкусните водоплавачи, пощенците, пъдарите, пътеводачите, назначените в окупиране и пазене новозаети земи, области, крепости; раите-кавалеристи за смиряване на непокорни села и местности, изкусните конояздачи – коньосъбирачи на добри коне за  царската войска. Всички гореизброени специалисти и техничари не плащали тежките данъци харач, испенч и други. Отстъпените привилегии показвет, че турците отначало не са били многобройни на полуострова, за да вършат сами своите служби, те затова прибягвали до помощта на християнското население срещу известни свободи и права да го привлекат на своя страна, понеже имали голяма нужда от него.

Привилегировани търговци. – Големи права и привилегии били дадени на търговцте за вътрешна и външна търговия. Търговците от Дубровнишката, Венециянската и Генуезката републики, които имали привилегии още при българските царе, запазили положението си  и при новите господари. Дубровничани сключили търговски договор още със султан Мурада 1 (13бЗ). По примера на тях венециянците сключили договор в 1364, а генуезците в 1387 г.; привилегиите, които се давали на тия външни търгогци били:
-да пътуват свободно из 'цялата от отоманска империя и да изнасят всякакви местни стоки (вълна, восък, овце, овни, коне, едър добитък, кожи, сехтин и зърнени храни);
- да внасят от своите, градове и страни обработени предмети (сукна, пемучни платове, разни дървени и железарийни изделия, оръжие и  т. н.). Позволявало им се да имат магазини и работилници, недвижими ииоти, църкви и училища. Когато се появели спорове по търговско-стопански въпроси, съставял се особен висш смесен съвет. Тоя съвет разрешавал споровете.

Квартирите на търговците били неприкосновени; в тях не се позволявало да нощуват военни, чиновници, нито да се правят обиски. Никоя от отоманските власти, както в столицата, така и в провинцията не можела да притеснява, нагрубява, било явно или тайно, търговците от гореказаните републики, защото те били обявени като доброжелатели на османската империя и на дин-исляма. Срещу тия привилегии търговците плащали големи даждия и давали многобройни подаръци на чиновници и паши.

Права и привилегии се давали и на вътрешните търговци, турски поданици. Всеки търговец бил снабден с особен султански ферман или берат (лична керта), в които били изброени подробно превата му, та при пътуване да го показва на властите, от които добива свобода за предприятието си. По тия берати и фермани се вижда, че техните стопани се ползували с граждански правдини наравно с мусулманите. Търговецът имал право да пътува свободно из цялата империя, да язди хубав кон, оседлан с разношно седло, да препасва  сабля, да туря висок персийски  калпак  на глава, да пуши тютюн с дълъг кехлиберен чубук, да се придружава от двама слуги, един за него лично и друг за коня иу, да се облича в дългй връхна дреха и т. н. Складо" вете, магазините и жилищата на търговците били неприкосновени. В тях нямали право без султанско разрешение, да влизат нито властите, нито големците (бейлер-беевете), агаларите, войниците, сеймените, бирниците. Никой не можел да квартирува там, нито да получава безплатно храна или да възлага на прислугата енгария. Срещу тия свободи и права търговците били длъжни да бъдат честни към населението и държавата, да не прибягват до измама и фалименти, да плащат редовно определените им доста големи данъци.
Най-облагодетелствувани  били  старите  гости  на България – Дубровнишнипге търговци. Със специални договори и фермани казаните търговци запазили всички привилегии, та можели да кръстосват на шир и длъж отоманската държава. По-голяма търговия дубровничани правели по сухо. 
Главните пътища били: Дубровник – Нови-Пазар – Ниш – Дунава; или  Нови-Пазар – Скопие – Кюстендил – София – Търново – Шумен – Провадия; София – Пловдив – Одрин – Цариград.
Градовете имали колонии, стоварища и свободни църкви.
Тия колонии, обаче, не били големи. Така през 1581 год. колонията в София брояла 150 души, в Пловдив 20 души, в Силистра 40 души, в Търново 25 души, в Провадия 30 души; през 1б40 г., в София 58 души, в Пловдив 69, в Шумен 27, в Русе 20 и т. н. 
Дубровничани плащали на турците изпърво 500 златни дукати. Тоя данък сетне се увеличил на 15,000 дукати. Освен него дубровничани давали на султана  100,000 аспри мито. 
Някои българи, да се отърват от харач и изпенч, ставали католици и се присъединявали към дубровнишките търговци, за да бъдат свободни граждани.
Всички горе изброени привилегии на християните били узаконени още от първите султани. Това се вижда от издадени фермани и други актове, някои събрани и запазени в софийската народна библиотека. 
Султан Мурад 1 с ферман определя привилегиите на духовенството, войниците, соколарите, дервентджиите, майсторите, рударите, въглищарите, пандурите и търговците. Султан Хурад 2 отрежда марталозите (граничарите) и конедоставчиците; Султан Мохамед 2 създава моряците и оризарите. Други султани в разни времена узаконяват правата на останалите християни-раи за тяхната особена служба. Узаконяването ставало винаги с височайши султански ферман, издаван от Одрин или от Константине (Цариград);