Балканският  полуостров (без Босна) турците нарекли Румелия (изкривено от Романия)  Мела Азия носела името Анадол. Между Анедола и Румелия се издигал славният престолен град Константине (Стамбул), седалище на падишаха и център на отоманското великолепие. Турците били добри войници и добри администратори. 
Страната била разделена на пашалъци (вилаетни области), санджаци (военни окръзи), кази (околии), нахии и общини.
Начело на държавата стояли: 
1. СУЛТАН, падишах, с неограничена власт, по светските работи, и съгласно основния закон – корана,  халиф на мохамеданите.

2. Шеих-ул-ислям – духовен глава на мусулманите, велик мюфтия, тълкувач на корана и вероизповеданието. За всяко важно предприятие на правителството Шеих-ул-ислямът тря6вало да издаде фетва (разрешение), дали то е съгласно или не със свещения закон. Нито едно правителствен действие не се брояло станало, нито бивало да се възприема, ако нямало за него изработена фетва. Шеих-ул-ислямът пазел свещеното знаме (санджак-и-шериф) - и, когато го развеел, всеки мусулманин бил длъжен да умре за Мохаиедовата вяра.

3. Велик везир – помощник и заместник на султана, началник на всички граждански и военни власти, главен полководец. Под неговата власт били подчинени всички паши, завеждащи отделните клонове на управлението; той пазел държавния печат (турата).

4. Диван. Имало  два дивана,: единит 6ил съвет на султана с най-близките си; другият бил Министерският съвет от главните паши с Шеих-ул-исляма. Последният  заседавал под председателството на великия везир. Диванът бил правителството, наречено още "Висока порта" 
(Поради голямата ограда и високата каменна сводна порта на конака (двореца), в който в старо време живял великият везир и работело правителството, последното часто се именувало  от  европейците  "Висока nopma).

Администрацията  - намирала в ръцете на пашите (валиите), бейовете, спахиите, кадиите и други. Пашите-валии имали военна, административна и стопанска власт. Те плащали на султана определен данък и помагали с войска, а сами редели и управлявали своите вилаети почти самостоятелно, като сатрапи. Валията имал върховно право да съди, коли, беси и изобщо да наказва със смърт, без никакви формалности. От него зависел стопански и финансово пашалъкът, той сам разхвърлял данъците. Той подържал чиновническия персонал и голям военен щат според приходите на пашелъка. Когато получавал заповед от султана, той се поставял на чело на въоръжените сили в цялата област, също и когато границата бивала заплашвана. Не държавата, а всеки паша се грижел за добрата уредба на областта.
Ако валията бивал честен, работлив и способен, в пашалъка настъпвало ред, право и благосъстояние: данъците не се усещали; пътища, чешми, мостове се правели, крепостите се подържали, джамии се издигали, болници и трапезарии се устройвали.
Валиите били подчинени на великия везир и се сменявали с добром или насилствено, ако отиват против султанските разпоредби.
Вилаетите се делели на санджаци (окръзи) със същата уредба, като пашалъка. Санджак значи знаме. Колкото санджаци имало в един пашалък, толкова и главатари водели войски със своето знаме. Начело стояли санджак-беят, кадията (ходжата) от първенците мусулмани. Санджакът се делял на кази (околии), начело с каймакам и местен кадия. Селските общини се управлявали от мухтара (кметове), народни войводи и князове.

Правосъдието било в ръцете на  кадиите и разните духовни съдилища, които съдели по шерията (изводни правила от корана).
Своите заповеди султанът издавал до всички органи чрез особени височайши повеления, наречени 6ерат, ферман, хат-и-шериф, хат-и-хумаюн. Всички се подписвали и подпечатвали  със султанската mypa (печат) от името на султана. Интересна е формата на всеки ферман, а от съдържанието на ферманите се вижда, че централната власт не винаги е действала грубо и заповеднически към своите органи, напротив, залягала е чрез доказателства, разсъждения и дълги съображения да ги убеди в полезноста на своите мероприятия, да възбуди у тях съзнение и  лично достойнство, че трябва добросъвестно, дейно и честно да служат на държавата. В ферманите често се излагат дълго и широко убедителни съвети към турските власти, да се отнасят кротко и справедливо към привилегированата рая, тъй като от нейната преданост и верност зависел твърде много успехът на възложените й обществени и държавни длъжности.
Във всеки ферман има три чести:
а) славословие,
б) изложение и
в) заключение.
В славословието султанът се обръща към чиновника, комуто се адресира ферманът, с високоласкателни думи и изрази.
Например – султан Мохамед IV (1683 г.) пише до везира така: "До славния, достойния и висоиопросветения ми пръв съветник, главния велик везир, всенароден служител, разпоредител на народните учреждения, – ти, който умно и с дълбока проницателност управляваш общите дела; ти, който с дипломатическо умение, смело и справедливо изкарваш до добър край важните държавни и народни работи; ти, който здраво уякчаваш основите на империята и благополучието; ти, който  консолидираш и закрепваш стълбовете на благоденствието и на великолепието, и ти, който преизобилно си надарен и  облагодетелствуван с всички земни и духовни блага, мой велики везирю, с чин паша и генерал губернатор на Румелия, – нека всевишния бог продължи за дълго време твоята слава  и  увеличи  силата  на  властта ти!"
До кадията султанът пише:
До високообразования ми достоен и справедлив кадия съдия в София: – ти, който си високопросветен мусулманин; ти, който си избран орган да развиваш в името на свещения шерият правосъдие и да издаваш законни присъди и решения; ти, който  разпространяваш  дин-исляма и вероучението на великия пророк, в качество на негов духовен наследник, – нека всевишният Бог укрепи твоята сила и  увеличи  твоята съдебно просветителна служба !"
След славословието върви сьдьржанието на фермана. 
Султанът, като известява на софийския кадим, че с Божа помощ на пролет (1863 г.) ще има война с Австрия, продължава така;.
В столмцата ми Константине е дошла депутация от софийската каза и от мостарите е подадена жалба до султанския диван, какво поради несъгласия и караници между селяните, те не искат да изпълняват възложената им от старо време длъжност- поправка и подръжка на мостовете, та последните били изоставени, повредени и непоправяни, поради което минаването по тях ставало трудно и опасно.
Ферманът заповядва щото всички тия селяни раи, които са записани в старите тефтери още от деня, когато страната им била завоювана от динляма, като рая свободна и привилигерована с задължението да поправя мостове по реките, да се свика отново и по един справедлив и законен начин да се убеди, че тя по силата на своите автономни права, като свободна рая, е длъжна точно, акуратно и добросъвестно да се грижи за чистене, поддръжка и поправка на мостовете та да  могат да минават  свободно по тях  царските войски, оръдията, обозът и пътници".
Всеки ферман се завършва с заключението.
Тъй да знаете, тъй да действувате! Чест, слава и пълно доверие дайте на височайшите ми царски знакове – турата, монограма ми и с печата, положени на чело на този императорски ферман, написан и издаден в престолния ми град Константине ..