След Свищовското велико народно събрание политическата конфронтация във Варна изгубва остротата си. Причината за това са променилите се обстоятелства. Все още привържениците на княжеските пълномощия са значителна част от варненското общество, но не всички от тях са симпатизанти на консерваторите.
До 1 юли консерваторите успяват да привлекат значителен брой привърженици с идеите за надпартийно управление и силна княжеска власт. На тяхна страна са княз Александър I и руските дейци, начело с дипломатическия агент Хитрово. Събитията след Свищовското велико народно събрание убеждават българите, че не могат да вярват на тържествените обещания на княза и става очевидно, че Конституцията е потъпкана. Една малка част от обществото в лицето на Консервативната партия, макар и официално да не е на власт, поддържа новия антиконституционен режим с надеждата да получи облаги, като постепенно го овладее и нагоди към своята програма. Терорът по време на изборите и последвалите събития през есента на 1881 година разобличават стремежа на консерваторите към властта.
От друга страна намеренията на княз Александър I не се ограничават до самостоятелно управление на крайните консерватори, чиито лидери се конфронтират с русите по въпросите за строежа на железопътни линии, шосета и банковото дело. Правят се опити чрез високи държавни постове и амнистия за политически престъпления, извършени през перидоа 27 април - 1 юли 1881 година, да се привлече част от Либералната партия към режима. Това е идея най-вече на Хитрово и Ремлинген, които са убедени, че не трябва да има политически партии.
Изборите за Държавен съвет на 1 ноември 1881 година, обаче подхранват амбициите на консерваторите за самостоятелно управление. В края на 1881 година Консервативната партия открито поема управлението на Княжеството. Френският вицеконсул докладва, че варненската общественост посреща този факт с подчертан интерес. Той тълкува това като симпатии. Изострянето на отношенията между консерватори и руси повишава политическото значение на либералите като евентуален съюзник. Интересът е насочен най-вече към умерените либерали на Драган Цанков, към които открито преминава Марко Балабанов. Режимът на пълномощията, според Горан Тодоров, преди самото си изграждане е обхванат от криза. Това убеждава все повече обществени среди в княжеството, че само с възстановяването на конституционния режим ще могат да се решат с оглед на истинките български интереси както политическите, така и икономическите проблеми.
Недоволството от диктатурата на княза се разширява в страната, но във Варна то е слабо изразено. Не се организират протестни митинги или други масови форми на борба срещу режима, макар че това е официалната тактика на Либералната партия в началото на 1882 година. Варненските либерали разгръщат опозиционната си дейност предимно в кафенетата. Преместват обществения си център от кафенето на Петър Мишайков в кафенето на Петър Янев. Там получават своите вестници "София", "Светлина", "Братство", румънския "Телеграфул" и циркулярите на Софийското либерално бюро.
"Миналата неделя, на 14 февруари, докладва на Григор Начович варненският околийски началник, когато в кафенето на Петър Янев се бе подхвърлила (навярно от Кавалджиев) една от последните програми, аз я видях, взех я, и тутакси отидох в дома на г-н управителя Петър Станчев да му я покажа и му разправя как и с какво възхищениея четяха и проповядваха пред публиката в кафенето." Естествено Петър Станчев не се съгласява, че четенето е престъпно деяние, но е притиснат и от варненския окръжен прокурор Георги Велчев.
Месец по-късно, на 14 март, околийският началник отново извършва разкрития в кафенето на Петър Янев. Варненските либерали подготвят протест срещу законопроекта на Григор Начович за събранията. Като аргумент за протеста те изтъкват, че законопроектът е в противоречие с член 82 и 84 от Конституцията. С други думи напомнят, че остават непримирими спрямо режима заради суспендираната конституция. Протестът е подписан от Павел Калянджиев, Никола Шопов, Кръстьо Мирски, Иван Кавалджиев, Петър В. Марков, Енчо Н. Кацов, Никола Мирски, Иван Преславски и Димитър Танасов. Инициатор е Иван Кавалджиев и събира подписите в кафенето на Петър Янев. Според доклада на околийския началник окръжният управител Петър Станчев през цялото време е в течение на тази дейност, но не взема мерки да я пресече, защото споделя техните виждания. Историята завършва с полицейско насилие, което е в пълно съзвучие с политиката на репресии срещу легалната опозиция. Подобни действия още повече разклащат режима и стесняват социалната му база. Вследствие на това привържениците на режима във Варна намаляват до състава на Консервативната партия, а той не е голям. Чиновниците от окръжното управление, общината, митницата и пр. преобладаващо са либерали. Управляващите съзнават това и търсят пътища за разширяване кръга на поддръжниците си.
Още с поемането на Министерството на вътрешните дела Григор Начович се обръща към Велико Христов за съдействие. Целта е да се използва неговия обществен престиж в града, но същевременно му предлага полуконспиративни действия: "Г-н Хавезов ще Ви дава разяснения върху положението на работите в управлението. Аз му пиша по някой път. Когато се случи нещо, ще пиша тоже и на Вас сега, като се запознахме, понеже разчитам на Вашите безпристрастни и патриотически указания по работите на управлението, както съм щастлив да получавам такива от г-н Хавезов."
Вероятно идеята за приобщаване на Велико Христов към привържениците на режима на пълномощията идва от Перикли Хавезов. Зърнената афера от 1879 година конфронтира двамата търговци, поради което се налага посредничеството на Григор Начович. Велико Христов остава инертен към предложението. По-активно съдейства на режима по време на изборите за III Обикновено народно събрание. Въпреки това за либералите той не е основен политически противник и само изразяват съжаление, че съдейства на противниците им.
Безспорно най-последователни поддръжници на Режима във Варна са лидерите на Консервативната партия: Перикли Хавезов, Янко Славчев, прокурорът Георги Велчев, съдията Стефан Кабакчиев, адвокатът Апостол Савов, поборникът Върбан Папанчев, активно подпомагани от митрополит Симеон. Около тях гравитират русофили и някои новоназначени чиновници, към които трябва да се отнесе и варненският мюфтия Ибрахим. Впоследствие той не оправдава надеждите на консерваторите не защото не им е верен, а защото няма очакваното влияние над мюсюлманите.
Най-сигурната обществена подкрепа режимът получава от войската и полицията. През януари 1882 година полковник Т. Н. Боборикин е сменен с Г. Рудевич, който е не по-малко усърден от предшественика си. Лично предан на княз Александър I е командирът на варненската дружина майор Данилов, а особено деен и сервилен към Григор Начович е новият градски околийски началник Н. И. Божинов. Полицейското му усърдие обаче се сблъсква с противодействието на окръжния управител Петър Станчев. В почти всяко свое писмо до министър Начович Н. И. Божинов настоява да се подменят чиновниците в окръжното управление от Петър Станчев до разсилния. Министърът на вътрешните дела напълно споделя това мнение и дори поставя резолюция: "Да му се отговори конфиденциално да бди и търпи и че управителят ще се смени скоро."
Въпреки това консерваторите, макар и управляващи, не смеят да предприемат по-решителни мерки за отстраняването на либералите от окръжното управление или за разтурването на либералния общински съвет. Голямата активност на либералната администрация около узаконяването на лятната резиденция на княза и промонархическите изяви вав Варна "вързват ръцете" на консерваторите. Окръжният управител Петър Станчев ловко използва пребиваването във Варна на княз Александър I и свитата му преди Свищовското велико народно събрание, за да спечели благоразположението им. На 23 юни 1881 година Константин Иречек иронично регистрира в дневника си промяната в поведението му: "кротък беше, като гол в тръне под кръстосан огън". Нещо повече - Петър Станчев подарява на Констинатин Стоилов свой портрет с надпис: "верен до гроб". Така назначеният от либералите окръжен управител, когото консерваторите не желаеха да допуснат във II Велико народно събрание, и когото вицеконсула Жозеф Арен нарича "един истински приятел на Франция, с когото съм в превъзходни отношения", е окръжен управител до есента на 1882 година. И Варненската община остава в ръцете на либералите през целия Режим. Михаил Колони кметува без прекъсване до 20 май 1885 година. Според околийския началник секретарят на градския съвет Харалан Ангелов е приел тази длажност, за да "интригува и подбужда населението в града" заедно с останалите си колеги.
Все пак уволнения на либерали има, което само увеличава проблемите на управляващите. Когато уволняват Жеко Сейреков, секретар по администрацията в окръжното управление, Петър Станчев моли княжеския секретар Константинович да се застъпи, а Върбан Папанчев със специално писмо убеждава Григор Начович да го възстанови на същата длъжност. През април 1882 година са уволнени съдебният пристав А. Стойков и съдебният следовател Д. Списаревски по политически съображения.
Най-последователни противници на Пълномощията във Варна са либералите около Кръстьо Мирски. Полицията следи техните действия, а околийският началник Н. И. Божинов подробно докладва на Григор Начович. Според него "от кръжока на върлите либерали" са Иван Кавалджиев, Петър Мишайков, Никола Шопов, Кръстьо Мирски, Геогрги С. Попов, д-р Ангел Пюскюлиев, Харалан Ангелов, Петър Станчев, Жеко Сейреков, Иван Мънзов, Петър Янев, Павел Калянджиев, Е. Н. Кацов, Никола Мирски, Иван Преславски, Кунев, д-р Гълъбов, Милан Радивоев. Той се опитва да принизи тяхното действително влияние във варненското общество, което очевидно не е вярно. Сред посочените лица е почти цялата администрация на окръжното управление начело с окръжния управетел Петър Станчев, секретаря по администрацията Жеко Сейреков, секретаря Кунев; и общинското управление начело с кмета Михаил Колони, помощник-кмета Георги С. Попов, секретаря на общината Харалан Ангелов и съветниците Петър Мишайков, Иван Кавалджиев, Петър Янев и др. Едни от най-активните либерали са началникът на митницата Иван Мънзов, лекарите д-р Ангел Пюскюлиев, д-р Гълъбов и учителството начело с училищния инспектор Милан Радивоев и Никола Шопов. По социална принадлежност варненските либерали могат да се отнесат към средните слоеве на гражданството - адвокати, чиновници, бакали, кръчмари, кафеджии, занаятчии, средни търговци, учители и лекари.
След свищовското Велико народно събрание политическата активност на варненските либерали спада. Това може да се обясни с няколко причини. Тяхната увереност, че чрез изборите ще докажат своето право, е попарена от грубия терор. Консерваторите постигат своята цел, а това кара либералите да бъдат внимателни. За да запазят ключовите си позици в местните органи на властта, те ограничават участието си в различните протестни акции срещу пълномощията и не афишират открито партийната си принадлежност. Когато например се организира подписка срещу законопроекта на Григор Начович за събранията, не вземат участие либералите - държавни служители, като Петър Станчев, Иван Мънзов и др. Дистанцирането в подобни случаи дава възможност на окръжния управител да закриля своите съпартийци от репресии. Стремежът на варненските либерали да не предизвикват управляващите е причината да преминат към полуконспиративни действия. Според околийския началник "тия личности тайним образом се събират нощя по частните си домове, разискват и правят планове за глупости, след това пръскат слухове, че станал в града митинг, подписвал се уж адрес до Негово Величиство и т. н."
Тактиката на отбягване откритата политическа конфронтация не означава склонност към компромиси. Когато трябва категорично да се отстои дадена позиция, това обикновено правят Иван Кавалджиев и Кръстьо Мирски. Особоно ясно Кръстьо Мирски демонстрира политическа последователност с напускането на III Обикновено народно събрание. В заявлението от 16 декември 1882 година до митрополит Симеон, председател на III ОНС, той обяснява, че "по своето дълбоко убеждение намира противосъвестно да продължава да бъде народен представител" и напуска парламента.
С централното ръководство на Либералната партия постоянни контакти поддържат главно Кръстьо Мирски, Иван Кавалджиев и д-р Гълъбов. На 15 декември 1881 година Кръстьо Мирски уверява Драган Цанков, че с "голямо задоволство" се заема с разпространението на вестник "София" и му изпраща списък на абонатите във Варна. Вестникът след втори брой е спрян, а от 10 юли 1882 година Драган Цанков започва издаването на вестник "Светлина". Отново Кръстьо Мирски се заема с разпространението му и то твърде успешно, защото варненските либерали са наричани от съгражданите си "светлинари".
В общи линии варненските либерали се придържат към политиката на централното ръководство на партията. Макар и да не организират масови протестни митинги, адреси и депутации, характерни за пролетта на 1882 година, те им съчувстват. Разпространяват и пропагандират либералната програма от януари 1882 година, пишат протести срещу закона за събранията на Гр. Начович и др.
През пролетта на 1882 година руската подкрепа за режима вече не е така еднозначна, както в началото. Руският дипломатически агент Хитрово насърчава либералите в тяхната борба срещу правителството. Използвайки борбата на либералите за възстановяване на конституцията, той принуждава княза и консерваторите да изпитват необходимост от руската помощ за запазване на режима. На 15 април 1882 година княз Александър I заминава през Дармщадт за Петербург. Публична тайна е било, че ще се търсят министри за княжеството в Русия. През месеците април и май, в отсъствието на княза, на много места в страната недоволството ескалира. Делегации се изпращат в столицата, свикват се протестни митинги и прочие.
По това време и варненският обществен живот е изпълнен с напрежение, но от съвсем друго естество - конфликтите между гъркомани и българи. В края на май 1882 година д-р Шишманов посещава Варна, за да се срещне с местните либерали - д-р Гълъбов, д-р Ангел Пюскюлиев, Кръстьо Мирски, Иван Кавалджиев, секретаря на окръжния управител Кунев, Милан Радивоев и д-р Петкович. Последва протестен митиг. Варненските либерали успяват да съберат едва около 70 души. Ораторите гневно критикуват пътуването на княза в Русия и политиката на неговите министри. Обвиняват монарха за потъпкването на конституцията и затова, че търси подкрепа в Санкт Петербург, за да продължи управлението си над един народ, който не го иска повече. Главното внушение на митинга е, че България далеч не е независимото княжество, за което мечтаят либералите, а - васал на Русия и следва нейната политика.
Ораторите обвиняват правителството в некадърност, причината за което е липсата на партийна подкрепа. Министрите само се престрували, че от време на време се опират на консерваторите, от време на време - на либералите, а в действителност следвали съветите на руския дипломатически агент. Най-деликатните въпроси, които трябвало да бъдат обсъждани и решавани само от министри - патриоти, се представяли на г-н Хитрово за одобрение в Санкт Петербург. Ораторът квалифицирал това положение като позор за българите. Присъстващите бурно аплодират тази реч. Митингът завършил с викове: "Да живее независима България!" Според френският вицеконсул във Варна тази демонстрация на либералите е посрещната с безразличие и няма сериозен отзвук в града. Това е напълно обяснимо с очакванията на варненските българи в борбата им срещу гъркоманството.
След двумесечно отсъствие от страната княз Александър I се завръща на 8 юни с надеждата, че е намерил и необходимата подкрепа, и подходящите личности за управлението на княжеството. Преди да изтече и една година Режимът на княжеските пълномощия влиза в криза. За голяма част от българското общество изходът от кризата е възстановяването на конституцията. Дори сред самите вдъхновители на режима се чуват подобни идеи още през 1882 година, но княз Александър I търси решение на проблема чрез пряка руска намеса. Веднъж одобрила суспендирането на конституцията, Русия прави нова стъпка към закрепване на режима. Изпратени са двама генерали от руския генерален щаб: Леонид Никалаевич Соболев и Александър Василевич Каулбарс. На 23 юни 1882 година Л. Н. Соболев встъпва в длъжността министър - председател, а А. В. Каулбарс - военен министър на княжество България. В правителството са назначени водачите на консерваторите, Григор Начович и Димитър Греков, като балансьори на руските генерали.
След издаването на указите за новото правителство и битовото устройство на генералите, княз Александър I си дава почивка. На 10 юли 1882 година пристига със специален влак от Русе във Варна, придружен от дворцовия маршал барон Корвин, личният секретар Константин Стоилов, секретарят Константинович, Менгес, трима ординарци и неговият лекар. Посрещането започва още от Провадия, където отиват Петър Станчев, околийският началник Н. И. Божинов и руският вицеконсул Теодосий Лисевич и завършва на варненската гара с хляб и сол и дълга реч от Михаил Колони. По негова заповед градът е украсен с български знамена. Десет рубли била глобата, за тези жители на Варна, които не окичват с българското знаме къщите си.
В кметството князът е привестван от консулския корпус и представители на администрацията. Княз Александър I е неприятно изненадан от проявеното безразличие на обикновените граждани към него, въпреки старателната подготовка за посрещането. "По главните улици, пише в донесението си Жозеф Арен, по които мина княза нямаше никакви манифестации в израз на симпатии. Ледена тишина посрещна негово величество и в центъра на града, обитаван главно от гръцки търговци и турци. Уведомиха ме, че са чували викове: "Да живее калпака, долу руската фуражка!" Дори войниците, които формираха ескорта по време на дефилирането изглеждаха безразлични и началникът на гарнизона г-н майор Данилов ги приканваше многократно с викове да привестват негово величество."
По време на вечерята в манастира, на която освен свитата присъстват митрополит Симеон, Теодосий Лисевич и Петър Станчев, княз Александър I изразил пред окръжния управител изненадата и недоволството си от студения прием на варненци. Не е известно какво е отвърнал Петър Станчев, но хладното посрещане си има своето обяснение. Гъркоманите, които са повече от българите, нямат основание да се радват на княза заради когото изгубват манастира, либералите също няма от какво да са доволни. У мнозина привърженици на режима е накърнено чувството за национално достойнство, заради руските генерали. Така например между българските и руските офицери зрее чувство на неприязън. Специално за Варна Александър Головин пише, че българските офицери в края на 1882 година си устройват отделна столова, за да не се срещат с руските офицери, когато не са на служба.
От май 1882 година манастирът "Св. Димитър" вече официално е резиденция на българския монарх. През летните месеци там се пренасят държавните проблеми и дворцовите интриги. Александър Головин пише, че генерал Соболев е посрещнат в Сандрово с големи почести - с карета, впрегната с 4 коня `a la Daumont, ескортирана от почетен конвой. В дневника си Константин Стоилов доверява своите терзания и съмнения, породени в Сандрово от поведението на Тодор Икономов, Александър Головин и др. В лятната резиденция се вземат важни държавни решения, като например подписването на новия избирателен закон и др. На 17 август княз Александър I отпътува от Варна за Шумен. Там се провеждат големите военни маневри с участието на 15 000 души, които завършват с общовойскови преглед.
Най-важната задача пред новото правителство е узаконяването на режима чрез парламентарни избори. По този въпрос работят консерваторите още преди да пристигнат в княжеството генералите Л. Соболев и А. Каулбарс. Тяхното овластяване е удобен повод да се "забрави", че II Обикновено народно събрание формално не е разпуснато, а сесията му - само отложена. Новият избирателен закон, представен от генерал Л. Соболев за одобрение в Сандрово, отразява политическите възгледи на консерваторите. Броят на депутатите е намален на 56, въвеждат се двустепенни избори, образователен ценз и пр.
Освен чрез закона консерваторите се подготовят за изборите, като уволняват неудобните администратори. През септември 1882 година Петър Станчев е назначен за помощник на главния секретар на Държавния съвет, с което го отстраняват от Варна. На негово място е назначен като изпълняващ длъжността Тодор Ив. Джебаров, "който, според дневника на Константин Иречек, имал процес за крадено сено през време на окупацията". Дори и след като консерваторите поемат окръжното управление в лицето на Тодор Ив. Джебаров, малка част от чиновничеството във Варна ги подкрепя.
Тодор Иванов Джебаров (6.III.1850-1946) е роден в Шумен в занаятчийско семейство. Учи в тамошното класно училище, в българското училище във Фенер, Цариград (1864-1865), в колежа "Сен Джулиен" на остров Малта; завършва Робърт колеж в Цариград (1865-1869). Учителства в Шумен от 1869 до 1877 година. Председател и подпредседател е на шуменското читалище. След Освобождението е председател на шуменския окръжен съвет, народен представител в Учредителното събрание и окръжен управител в Свищов и Плевен преди да го назначат за изпълняващ длъжността окръжен управител във Варна. На този пост Тодор Джебаров се проявява като ревностен консерватор, а спрямо гъркоманите, както се изразява френският вицеконсул, е "привърженик на идеята за систематично прочистване на чуждия елемент".
Лично Григор Начович идва във Варна по подготовката на изборите. Заедно с д-р Минчо Цачев, митрополит Симеон, Тодор Ив. Джебаров, Н. Ив. Божинов и мюфтията Ибрахим обсъждат тактиката си. Основно във Варна се надяват да спечелят гласовете на мюсюлманите. За да привлекат българското население разгласяват, че правителството е "заделило сумата от 100 000 франка за работи в района на пристанище Варна".
По думите на самия Тодор Ив. Джебаров, както и на либералите, по време на изборите за III Обикновено народно събрание за управляващите работят само околийският началник на Ново село Стоянов, околийският началник на Варна Н. И. Божинов с разсилния Д. Михайлов, секретарят на добричкия околийски началник Аврамов и писарят на окръжния управител М. Ян. Жеков. А от общинския съвет само един "порядъчен турчин, Ахмед /Афи/ Ефенди не споделя мислите на г-н Колони и съдружие, нито одобрява делата им" - докладва Тодор Ив. Джебаров на Григор Начович.
Либералната партия не успява да изгради определена стратегия по повод изборите за III Обикновено народно събрание. Някои от лидерите й призовават последователите си да се борят за възстановяване на стария избирателен закон, а други - изобщо да се бойкотират изборите. Вестник "Светлина" препоръчва да не се участва в изборите. Всичко това налага либералите по места да действат според своите разбирания.
Публикуването в "Държавен вестник" на избирателния закон предизвиква оживление сред варненските либерали. Разединението на Либералната партия по този въпрос и липсата на информация за времето на провеждане на изборите катализират във Варна поредица от събрания и дебати.
"Според моите последни информации, докладва френският вицеконсул, конституционалистите, които в даден момент бяха решили да не участват в борбата, на сбирка на електората заявиха, че са готови за съпротива, тъй като не искат някой да заяви по техен адрес, че са капитулирали без борба, и че отчаянието е взело връх в техните редове." След големи колебания и спорове се кандидатират Кръстьо Мирски, Тестенджи Мустафа, Лазар Дуков и учителят Димитър Попов от Добрич. Предвижданията на френския вицеконсул са, че консерваторите ще спечелят много места в парламента. Неговото мнение е, че в съседните на Варна окръзи, ще победят привържениците на правителството, а в Плевенско, Търновско, Русенско надмощие имали тези, които не одобряват настоящата политика и тези, които не можели да простят на княз Александър, че е нарушил конституцията, в която се е заклел.
Според избирателния закон на втория тур във Варна трябва да се изберат пет депутата за цялото кръжие. На 28 ноември 1882 година гласуват 314 гласни от 443 общо, като представители на населението от Варна-град, Балчик, Добрич, Провадия и Ново село. От тях 57 избиратели избират варнеските депутати, а останалите 257 са за окръзите. Новият закон предвижда избирателното бюро да не се избира измежду гласоподавателите, а да се назначава. Това дава възможност на Тодор Джебаров да контролира цялата процедура чрез свои доверени хора. За председател на избирателното бюро е назначен главният секретар на окръжното управление, а членове са лица от административния съвет. Гласуването се извършва в големия салон на конака от 11 до 15 часа.
Тодор Джебаров взема изключителни мерки за изборите: "Няколко мили драгуни" пазят вратите, които се наложило да заключат, за да се вразумят избирателите; повтарят гласоподаването, а пощенските служители са предупредени да спират телеграмите, свързани с изборите. По време на изборите Тодор Джебаров се държи изключително брутално. Френският вицеконсул докладва, че се е превълнал в нещо като "изборен посредник". "Този висш държавен чиновник бе забелязан да отправя заплахи, обещания, да предлага пари и дори да предлага на хората в залата бисквити, които избирателите пускаха в урната."
Главният му противник е Кръстьо Мирски, когото Тодор Джебаров хулел, обиждал и заплашвал. В същото време консерваторите енергично агитирали варненци за Григор Начович и Мустафа Ефенди Тестеджи. Най-много гласове получава варненският мюфтия Ибрахим Хюсеин Али Ефенди - 238 гласа, следван от Лазар Дуков от Провадия - 228 гласа, Кръстьо Мирски - 214 гласа, Григор Начович - 207 гласа и Мустафа Ефенди, консерватор от Провадия, - 206 гласа.
Мюсюлманите, макар и да участват в изборите и имат свои представители и в Държавния съвет, и в III Обикновено народно събрание, не одобряват режима. Това го долавя Тодор Ив. Джебаров и съобщава на Григор Начович: "Последните избори за народни представители ме увериха, че мюсюлманското население във Варненски окръг не е задружно и не се води подир тукашния мюфтия." Което обяснява как е възможно либералът Кръстьо Мирски да се нареди на трето място по брой на гласовете преди Григор Начович. Трудно може да се допусне, че гъркоманите биха гласували за български кандидат. От самото начало на Княжеските пълномощия гърците нямат основания да са доволни. Те се самоизолират и вяло участват в изборите за Държавен съвет и за III Обикновено народно събрание. От друга страна българските гласове са прекалено малко и те се поделят между противниците и привържениците на режима, така че единственото обяснение за победата на Кръстьо Мирски са турските гласове. Според френския вицеконсул почти всички гръцки делегати са гласували за мюфтията Ибрахим Хюсеин Али Ефенди и затова той води листата с 238-те гласа. А варненският мюфтия Ибрахим е кандидат за депутат в III Обикновено народно събрание като довереник на консерваторите.
Причината за опозиционните настроения на мюсюлманите са насилията и притесненията, на които са подлагани. Показателен е случаят, описан от Тодор Ив. Джебаров: "Един от най-влиятелните турци в Добрич, Х. Делил, който в последните избори беше против нас, сега е дошъл на покаяние и се моли да ходатайствам за помилването на някои, осъдени от военния полеви съд на 5 и 10 години. Аз му припомних последното му поведение. Подаденото му прошение ще пратя до МВД (Министерство на Вътрешните Дела) с мнение, че ако помилването може да стане, то да се отложи до дохождането на Негово Величество във Варна, докогато, мисля, че допълнителните избори ще се извършат."
Тази политика на изнудване отблъсква мюсюлманите от управляващите и ги приближава към идеята за конституционни гаранции на гражданските права и политическите свободи. Това все още не ги прави либерали, но е основание да гласуват за тях.
"Също не мога да не похваля и мнозина от съгражданите ни мюсюлмани", анализира изборите за III Обикновено народно събрание във Варна либерал, подписал се като "един гласен". Според него "свестяването" на мюсюлманите се дължи на "взетия урок от изборите, които станаха в казармата на 14 юни 1881 г." Дописката завършва с обобщението: "Народът се събужда и вече не е далеч денят, когато почти всички жители на Княжеството ще опознаят добрините на конституционното управление."
Тодор Ив. Джебаров оспорва избора на Кръстьо Мирски пред Върховния касационен съд с мотива, че няма навършени 30 години. За негов късмет Кръстьо Мирски е роден на 15 ноември 1852 година и по закон може да бъде депутат.
В последвалите избори на 2 май 1883 година за окръжен съвет либералите имат пълна победа. И в допълнителните избори през август 1883 година гласовете се поделят между либералите, за Д. Списаревски, и мюсюлманите - за варненския окръжен мюфтия Ибрахим Хакъ-Ефенди.
За разлика от либералите, консерваторите и князът от една страна и руските дейци от друга, възлагат много надежди на III Обикновено народно събрание. Руските генерали очакват чрез него да наложат своите виждания за железопътния въпрос, за положението на руските офицери в българската армия и като цяло руското влияние да бъде доминантна при разрешаването на икономическите и политическите проблеми на княжеството. Князът и консерваторите, внимавайки да не бъдат обвинени в австрофилство, имат амбицията III Обикновено народно събрание да бъде компетентна и отговорна институция в рамките на режима, чрез която да налагат своята политика на руските генерали. В началото на декември месец и едните, и другите са изправени пред неизвестността в чия полза ще бъде парламентарното мнозинство. Консерваторите вземат мерки председателят на III Обикновено народно събрание да бъде авторитетна личност и техен съмишленик. С безспорно уважение и респект се ползва в най-широките обществени кръгове митрополит Симеон, поради което Григор Начович поверително се обръща към него:
"Негово Височество желае да Ви назначи за председател на Народното събрание в случай, че Вие дадете съгласието си. Аз съм натоварен да Ви съобщя това и да Ви помоля да не отказвате почетния и толкова важен пост, който Ви се предлага. Като познавам високия Ви патриотизъм и безпристрастието, което Ви прави особено достоен за глава на народното събрание, аз Ви моля да оставите настрана скромността и да ми отговорите утвърдително. Като пристигнете тук ще е лесно да Ви се направят всевъзможните улеснения, в случай, че тая служба Ви умори. Затова повторно Ви моля да зарадвате Негово Височество, както и приятелите, които високо Ви уважават, с утвърдителния си отговор. Дайте го на мене лично и Вашата скромност  няма с нищо да пострада, за моята дискретност сте пълно уверени."
Отговорът на митрополит Симеон е положителен, което е възможно най-добрата кандидатура за председател на Народното събрание. По този повод Константин Стоилов записва в дневника си: "Той се показа много ревностен и готов да помогне. Твърдостта на характера му и откровеността му и този път се проявиха."
Още при изработването и приемането на правилника за вътрешния ред на Народното събрание става очевидно, че парламентарното мнозинство изцяло е в полза на консерваторите. Докладчик на комисията за изработване на правилника е Кръстьо Мирски. В дискусиите по неговото съдържание и смисъл е наложено консервативното схващане, че Народното събрание има само съвещателни функции в държавното устройство на страната и не може да контролира правителството. Това е несъвместимо с убежденията на Кръстьо Мирски и той напуска парламента на 15 декември.
Не само либералите, но и руските генерали са разочаровани от състава на Народното събрание. Те не скриват неодобрението си. Публична тайна става, че генерал Соболев е зле настроен против Д. Греков, Гр. Начович, М. Балабанов, К. Стоилов, т. е. срещу лидерите на Консервативната партия. Малцината либерали в Народното събрание не могат ефективно да противодействат на тяхното мнозинство, което лишава руските дейци от възможността да конфронтират двете партии, представяйки се като надпартийни. "Генералът, пише в дневника си Константин Иречек на 24 декември, съжалявал за излизането на Мирски от Народното събрание. От разума на либералите зависело твърде много: не с реторика и псувни, ами с един сериозен опозиционен орган, не против княза, ами с признаването на статуквото, могли да управляват с русите..."
Недоволството на генерал Л. Соболев от парламента е толкова голямо, че на един обяд в двореца той заявява на митрополит Симеон, че ще го разпусне. Председателят на Народното събрание приема това като заплаха, която споделя с Константин Стоилов. Според княжеския секретар генерал Соболев може би наистина има подобно желание, но той самият не би посмял да го стори. По вероятно е руските генерали да потърсят либералите за съюзници, които само от партийни съображения ще бъдат с тях. Ето защо Константин Стоилов смята, че е опасно да се провеждат допълнителни избори за десетината вакантни депутатски места.
Прогнозата му напълно се потвърждава от проведените допълнителни избори през август 1883 година във Варна за две депутатски места. Тодор Джебаров разчита на сигурна победа, но остава разочарован. Въпреки големия натиск, и двете места са спечелени от кандидати, демонстриращи лоялност към кабинета на Соболев. Това са Списаревски от Добрич, класирал се първи с 350 гласа от 442 гласували и мюфтията Ибрахим Хакъ-Ефенди, получил 230 гласа. По преценка на френския вицеконсул това е "успех за руско-българското правителство и унизителна загуба за г-н Джебаров". Последният не криел желанието си да унищожи политическите приятели на генерала министър-председател. От своя страна Л. Соболев разиграва ролята на безпристрастен пазител на закона, като публично наказва с мъмрене варненския окръжен управител за агитация по време на допълнителните избори за III ОНС.