Агитацията на либералите във Варна не е ефективна не само заради бруталното насилие и цензура. До голяма степен местните проблеми изместват общонационалните. От лятото на 1880 година мнозина варненци свързват утвърждаването на "българщината" с режима на kняз Александър I. Конкретните цели, които си поставят варненските българи в борбата срещу гъркоманството са издигане на внушителна българска църква в града; строителството на нови български училища; възвръщане на манастирите "Св. Димитър" и "Св. Константин и Елена"; присъединяване към Екзархията на села, в които живеят българи и преместване митрополитското седалище на Симеон Варненско-Преславски от Шумен във Варна. За постигането на тези цели работят както консерватори, така и либерали и ако имат някакви спорове помежду си, то те са от тактическо или техническо естество. Основен двигател в борбата срещу гъркоманството са митрополит Симеон, свещенник Христо Върбанов, кметът Михаил Колони, Янко Славчев, окръжният управител Петър Станчев и всички стари варненски възрожденци от 60-70-те години на ХIХ век.
През август 1880 година са положени основите на български храм, лансирана е идеята за лятна резиденция във Варна, но реализацията им все още е ефимерна. Затова на 11 май 1881 година старият общински съвет, в който преобладават консерватори, бърза да покани княз Александър I във Варна. Новият, либерален, общински съвет се заема с още по-голямо усърдие от предшествениците си с пребиваването на kняза. На 19 май е утвърден Съветът, на 25-26 май приемат сметките и делата, а на 28 май 1881 година вземат решение да се наеме отново манастирът "Св. Димитър". Особено деен е новият кмет Михаил Колони. Той не само организира ремонта на улиците, хигиенизирането на града и благоустройството на манастира, но транспортира от Букурещ собствените си европейски мебели, с които обзавежда покоите на княз Александър I. Този жест не е проява на верноподаническа сервилност, а инвестиция в бъдещето на Варна. В знак на благодарност за грижите монархът му подарява една табакера. С тази табакера Михаил Колони обикаля целия град, за да я показва на варненци, казвайки, че този подарък го е подмладил с двадесет години. Варненският кмет е достатъчно богат по това време, а на младини е общувал с немалко короновани величия, за да се впечатлява от една табакера. Търсеното внушение е, че държавният глава е съпричастен на неговите стремления.
Михаил Костов Колони (27.ХI.1817-10.I.1893) е роден в Сливен, а от 12 годишен живее в Букурещ. Родителите му са починали рано, а той е отгледан от баба си Султана. Получава гръцко образование. Домашен учител и наставник е на децата на княз Гика. Като такъв ги съпровожда по време на обучението им в Атина (1837) и Париж (1840). След падането на княз Гика (1842) остава да учи в Париж. В 1848 година се завръща в Букурещ, където е частен възпитател в заможни семейства. Подпомага изграждането на българската църква в Букурещ (1853) и основаването на "Българското благотворително дружество във Влашко". Михаил Колони е един от инициаторите за създаване на Добродетелната дружина. Подпомага със средства сформирането на Втора българска легия (1867/1868), българските училища и читалища. Член е на Тайния централен български комитет (ТЦБК). През 1868 година приютява в своята мушия четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за което е преследван от румънските власти. Член е на Човеколюбивото настоятелство (1876). До 1878 година всеотдайно работи за българското Освобождение. Натрупва не малко състояние от търговия и арендаторство. Първата му съпруга умира и тъй като вторият му брак е с нейна сродница, получават отказ от църквата за брак. След Освобождението разпродава имотите си в Румъния и през 1879 година окончателно се установява във Варна. Тук Елисавета и Михаил Колони получават църковно снизхождение и са венчани от свещенник Христо Върбанов. Обаятелна личност, високо образован и безкористен, Михаил Колони бързо спечелва доверието на варненци.
Макар и в напреднала възраст, тогава е на 64 години, дядо Колони смайва варненци с невероятните си проекти. Възторжен от природните преимущества на Варна, той има амбицията да превърне града в крупен пристанищен център, морски курорт и лятна столица. От един ориенталски град, с тесни и кални улици, окован от крепостни стени и заобиколен с блата, Колони иска да създаде модерен град, каквито е виждал в Европа. По негово предложение на 17 септември 1881 година общинският съвет взема решение да сключи заем от 1 000 000 лева, с който да построят модерен хотел с парк и морски бани, да пресушат блатистите места край Варна, да започне изграждането на градската канализация, да построят театър и хали. Това по-скоро е една дългосрочна програма, която не е възможно да се осъществи през 80-те години на ХIХ век.
В много случаи, когато не намира обществена подкрепа, Михаил Колони сам финасира общополезни и патриотични начинания. Постепенно огромният капитал, с който идва във Варна, се стопява, а той умира в крайна бедност. Ето защо той не може да бъде заподозрян в партизанщина, кариеризъм или излишна сервилност към монарха. Колони, както и повечето варненски българи, искат да се възползват от извънредните обстоятелства.
Княз Александър I пристига във Варна на 13 юни, т. е. по време на изборите, и отпътува на 29 юни за Свищов. За разлика от предишната година митрополит Кирилос не се прави на домакин и рядко посещава манастира. Константин Иречек оприличава мястото на хотел, защото там няма монаси. Този път манастирът "Св. Димитър" наподобява в по-голяма степен лятна резиденция на държавен глава. Тук се вземат важни държавни решения, като съставът на бъдещето правителство, обсъждат се законопроекти и пр. Константин Иречек е записал в дневника си, че князът е интервюран на 20 юни/2 юли във Варна от кореспондента на лондонския "Стандарт"; а на 24 юни/6 юли и Иречек дава интервю за "Кюлнер Цайтунг", чийто кореспондент не напуска веднага града и е канен на княжеските приеми. Немалко частни лица, като Прошек или Панарет Погониански, пристигат във Варна не по задължение, а за да се включат в изнесения извън столицата светски живот. През тези юнски дни на 1881 година идеята за лятна резиденция се обсъжда от обкръжението на княз Александър I. Тя отново е подсказана от местния български печат:
"Говори се, пише на 20 юни "Свободна България", че новият градски съвет ще вземе мерки, за да се отнемат двата манастира "Св. Димитър" и "Св. Константин", които лукаво и нахално вече няколко години се владеят от самозваната шепа гръцка община." Пребиваването на княза отново е използвано за настъпление срещу "фанариотството на варненските гърци и гагаузи". Тази тема неотменно е поддържана от кмета Михаил Колони, окръжния управител Петър Станчев, митрополит Симеон и други варненски общественици в честите им официални и неофициални контакти с приближените на княза.
Измежду многото проблеми, които обсъждат на 22 юни/4 юли Константин Иречек, Константин Стоилов, дипломатическият агент Хитрово и митрополит Симеон е въпроса за важността на Варна като столица на княза за 3-4 месеца през лятото. След два дена, на 26 юни/8 юли, барон Ридезел преговоря с гръцката община за закупуване на манастира "Св. Димитър". Това изглежда е твърде шокиращо за гръцката община, защото още на другия ден изпращат депутация при княз Александър I. Гъркоманите не са допуснати при него, но те заплашват, че ще пишат за продажбата на патрирха в Цариград. Сред гъркоманите се оформят три становища за манастира: да не се продава; да се отстъпи срещу ангажимент от страна на княза, че ще покровителства гръцкия митрополит или да се използва за училищен фонд. Едва на гарата, когато е официалното изпращане на княз Александър I, митрополит Кирилос и други ръководители на гръцката община успяват да разговарят с него.
На 7 август 1881 година общинският съвет взема решение "да се отстъпи празно място или да се купи такова за палат". Гръцката община по съдебен път оспорва това решение на градския общински съвет, който е подкрепян от окръжното управление. Управляващият министерството на вътрешните дела натоварва комисия под председателството на руския вицеконсул Теодосий Лисевич да определи цената на манастира, която да се заплати на печелившата страна след съдебното дело. При всяко положение губят гърците, защото с обезщетение или не манастира им се отнема за княжеска резиденця. Варненската община започва да откупува околните лозя, за да оформи парцела на бъдещата резиденция и за всеки случай наричат местността "Сандрово", за да се знае, че е подарък.
На 28 януари/9 февруари 1882 година министерският съвет обсъжда проблема за мнанастира "Св. Димитър". Историята на манастира е експонирана твърде деформирано: Бил основан през 1829 година като руска болница. Впоследствие бил манастир само по име, защото гостилницата ежегодно била давана под аренда, а през Освободителната война "го обърнали на публичен дом". Проблемът е, че и гърци и българи го предлагат на княза като дар, но гърците искат да им бъде заплатен от Варненската община, с което не са съгласни българите. Спорът не е за размера на цената, която е определена вече. Княз Александър I настоява пред своите министри бързо да решат този проблем, за да започне строителството на дворец и до есента да завърши. Князът заявява, че покупката е неизбежна, защото без такова жилище във Варна не може да се ожени. Друго подобно място край Варна не може да се намери, защото всички лозя от манастира до града принадлежат на гърци. Князът изказва желание "работата да не се разтака по разните съдебни инстанции, за да не се говори, че използва съдилищата в своя полза.
Преобладаващото становище е да се вземе манастира и да се депозира стойността му в Отоманската банка, оценен вече на 50 000 франка, и за тази сума да се съдят българи и гърци. Не се стига до оконачателно решение. За допълнителни уточнения изпращат във Варна Спас Вацов. Според К. Иречек причината за тези усложнения е голямото усърдие на варненските българи начело с Михаил Колони. Явно Константин Иречек не разбира, че "голямото усърдие" е насочено срещу гъркоманството и за утвърждаване българщината във Варна, а резиденцията е едно от средствата. Според Александър Головин гръцката община подарява доброволно манастира на княз Александър I, а той от своя страна й подарил 50 000 лева. Френският вицеконсул във Варна докладва, че князът закупува през май 1882 година манастира. Очевидно е, че именно извънредните обстоятелства заставят гръцката митрополия да продаде част от собствеността си.
На 15 август 1882 година тържествено е положен основния камък на летния дворец. Освещаването извършват митрополитите Симеон Варненско-Преславски, Григорий Доростоло-Червенски и Натанаил Охридски и Пловдивски. Датата 15 август, не е случайно избрана. Това е празникът Свето успение богородично, с което деликатно се напомня на княза за новостроящия се катедрален храм във Варна.
Проблемът за притежанието на другия манастир "Св. Константин и Елена" е решен едва през 1919 година в Международния съд в Хага.
Режимът на пълномощията е използван и за откъсване от гръцката епархия на енории във Варненско. По-голямата част от тяхното население са етнически българи, както и техните свещеници и епитропи. По сведение на Константин Иречек и самият митрополит Кирилос е от Сливен. Според Немирович-Данченко двамата митрополити Кирилос и Симеон са другари по възпитание, но се ненавиждат "както умеят да се ненавиждат монаси". Помежду си те говорели само на турски, въпреки че и двамата владеят съвършено и гръцки и български език.
Въпреки че са българи, повечето от гъркоманите силно са надъхани срещу сънародниците си - схизматици. С одобрението на високопоставените си приятели, като К. Стоилов, К. Иречек, Гр. Начович и др., митрополит Симеон успява по време на княжеските пълномощия да приобщи към Екзархията гагаузките села около Варна. В своя доклад "Високопреосвещений Симеон като епархийски архиерей" архимандрит Михаил пише за огромните усилия на митрополит Симеон за побългаряването на гагаузките села, намиращи се под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, и за ограничаване пропагандата на гръцките архиереи и свещеници във Варна и Варненско.
След Свищовското Велико народно събрание митрополит Симеон се завръща във Варна. През есента на 1881 година той извършва проучвателна обиколка в епархията. Установява какво е положението в подчинените на митрополит Кирилос села във Варненско, Балчишко, Провадийско и Добричко. Впечатленията на митрополит Симеон са, че тамошните гагаузи не знаят гръцки или ако говорят, той е страшно изкривен. Тук-таме имало семейства, които знаели по-добре гръцки, но те били преселници от далеко. Между гагаузите имало известна част старо българско население, които са нови преселници от Одринско. В провадийските гагаузки села, като Султанлър (Султанци), старците споделят с митрополит Симеон, че на млади години говорели само турски. И българският им език бил завален, както турците го говорели. В едно добричко село гагаузите добре поспрещнали митрополит Симеон, защото им заговорил на гръцки език. Въпреки това в разговора се наложило да премине на турски език, защото не владеели достатъчно добре гръцки език. В редица гъркомански села със смесено население от българи и гагаузи свещенниците са българи. Техните литургии са на гръцки език, който не разбират нито гагаузите, нито българите. Тактиката на митрополит Симеон е да подтиква българското население от тези селища да подават колективни прошения, с които се отказват от патриаршията и признават Българската Екзархия. Това е твърде деликатна и не лека работа.
Митрополит Симеон получава изключително гореща подкрепа и пълна всеотдайност от варненския свещенник Христо Върбанов. Двамата действат съгласувано с окръжния управител Петър Станчев. В своите спомени свещеник Христо Върбанов разкрива как през есента на 1881 година лично той откъсва от гръцката епархия шест села.
В началото на септември 1881 година кметът на село Джаферли (Кичево) настоява български свещеник да венчае дъщеря му за Ради П. Коларов. Свещеник Христо Върбанов получава разрешение от митрополит Кирилос, с когото имал едно "интимно приятелство" от времето, когато манастирът "Св. Димитър" е бил "гостоприемница". "В село Джаферли (Кичево), пише Христо Върбанов, имаше певци, които знаят български. Зимам си всички потреби от варненската черква и заминавам от вечер за селото. Слизам в дома на епитропа дядо Ив. Божков, българин. Срещнах се със свещеника и му казах, че ще служа утре, ако обича, с него богуслужение. Той отговори, че не знаел български. Казах му да чете гръцки, но той не иска, защото аз съм бил схизматик, а той - православен."
Конфликтът не се изчерпва със спор за схизмата. Местният свещенник Павли Жеков събира гагаузите с намерение за саморазправа с натрапника и навярно това би станало, ако не е бил достатъчно предвидлив окръжният управител Петър Станчев да изпрати "старшия Атанас Еръм-оката със седем стражари". Охраняван от стражарите свещеник Христо Върбанов не само свещенодейства, но "разяснява на присъстващите освобождението на България". Специално заради неговата служба в църквата на Джаферли (Кичево) пристигат и жителите на селата Йени-кьой (Куманово) и Джевизли (Орешак), които са енории на гръцката епархия. "Хората се зарадваха, пише свещеник Христо Върбанов, дето едвам сега слушали божествена служба на български език."
За всичко това той информира митрополит Симеон и набелязват следващите си стъпки. Подобен е случаят и със село Карахюсеин (Чернево). Придружен от един старши и четирима стражари свещеник Христо Върбанов се отправя за Гебедже (Белослав), Дерекьой (Воден), Емирлер (Повеляново), Девня и Карахюсеин (Чернево). В последното село има българска махала с църква, в която са запазени български църковни книги, но свещениците, които също са българи, са подчинени на гръцката митрополия. Свещеник Христо Върбанов успява да убеди колегите си, че ще получават по-добро възнаграждение, ако не се гърчеят. Още пред него местният даскал написва от тяхно име прошение до митрополит Симеон за присъединяване към Екзархията. Подобни молби пишат и в други гагаузки села.
"Когато се завърнах от другите села, разказва свещеник Христо Върбанов, отивам в митрополията. Тогава ме пита дядо владика как съм свършил с карахюсеинци? Отговорих му: "Какво не прави силата"! И така в малко време гръцката епархия изгуби шест села."
Този разговор вероятно е проведен в края на ноември или началото на декември месец, защото на 13 декември 1881 година К. Иречек отразява в дневника си разказа на митрополит Симеон за гагаузите, за интригите на митрополит Кирилос и как село Джаферли (Кичево) се отметнало от него.
По същото време избухва нов конфликт с гъркоманите в село Кестрич (Виница). През есента на 1881 година от името на 46 къщи местният свещеник Аврам подава заявление до митрополит Симеон, че се присъединяват към Българската Екзархия. Вследствие интригите на митрополит Кирилос Варненският околийски началник Великов репресира присъединилите се към Екзархията кестричани. Създава се впечатление, че официалните власти във Варна имат негативно отношение към Екзархията. Свещеник Аврам е принуден да се откаже от подписа си в прошението, а гагаузите-гъркомани в селото са стимулирани да издевателстват над съселяните си - "схизматици". По разпореждане на митрополит Кирилос подчиненият му свещеник в Кестрич (Виница) отлъчва от църквата българската част от население му. Френският вицеконсул във Варна твърди, че по това време в селото живеят около сто семейства, 12 от които са български, а останалите - гагаузки. Освен отлъчването гъркоманите изгонват от село Кестрич (Виница) учителят Н. П. Иванов, назначен от окръжния училищен инспектор Милан Радивоев. Последният се опитва без успех да възстанови българския учител. На 12 декември с телеграма е уведомено правителството за инцидента. Просветният министър К. Иречек, който е близък приятел на Милан Радивоев и е добре информиран от митрополит Симеон за варненските проблеми, не може да въздържи възмущението си. Според него трябва да се вземат строги мерки заради авторитета на властта. По нареждане на министъра на външните работи и изповеданията окръжният управител предал на прокурора жалбите на българите от Кестрич (Виница). Прокурорът обаче попитал министъра на правосъдието Георги Теохаров как да постъпи. Министър Теохаров, позовавайки се на Берлинския договор и султанските берати, наредил делото да се върне на Петър Станчев, защото само цариградският патриарх можел да съди митрополит Кирилос.
След като официалните български власти не успяват да се справят с този проблем, прибягват до вече изпитаното средство - изпращат свещеник Христо Върбанов в село Кестрич, "за да поправи тези неразбрани гагаузи". "Вечерта срещу 18 декември 1881 година, разказва той, призоваха ме в правителствения дом, дето беше приготвен файтон. Поканиха ме да отида в село Кестрич. Качих се във файтона, минах край дюгеня на Георги Чубрицата, поканвам го за другар и той седна заедно с мене на файтона и отправихме се за селото. Вечерта, часът 8, събирам селяните в училището. Гагаузите не искат да дойдат. Пристигнаха стражарите със старшията Ат. Яръм-оката. По този начин дойдоха всички."
До два часа след полунощ свещеник Христо Върбанов спори с гагаузите докъде се простират правомощията на техния митрополит и дали трябва да се спазват законите на държавата, в която живеят. Накрая се наложило да арестува шестима от "възразителите", за да подпишат акт, че се отричат от гъркоманството. "На сутрешния ден доложих всичко на управителя (Петър Станчев). Потърси се гръцкия владика. Един негов приятел го предизвестил нощем, че ще бъде арестуван за подбуждение на кестричани. Владиката изчезна от града." 
Митрополит Кирилос повече не се появява във Варна. В началото на 1882 година за овакантения митрополитски пост е изпратен Калиник, който обаче не получава официално одобрение. Въпреки това той е изпълнен с амбици и поощрява гъркоманите да надигнат глава. Отново село Кестрич (Виница) става огнище на напрежение. Тъй като гъркоманите привидно приемат Екзархията, не посещават българската църква. Вярващите обаче не могат да пренебрегнат Великденската служба и затова около 60 кестричани се отправят към манастирът "Св. Константин и Елена", който все още е гръцки. Българите явно също са се готвели за този Великден на 1882 година. Стражари възпрепятстват гъркоманите да стигнат до манастира и ги принуждават да се върнат. Тези, които се възпротивяват са бити, включително и техният свещенник, който е арестуван и откаран във Варненския затвор. На негово място е изпратен свещеник Георги Антонов. Той е роден в Скопие. През 1879 година турските власти го осъждат на вечно заточение в Коня, Мала Азия. През 1882 година Георги Антонов успява да избяга и от тогава до началото на ХХ век е свещеник в село Кестрич (Виница).
Митрополит Калиник протестира пред местните власти и се обръща за съдействие към резидиращите във Варна чужди вицеконсули. Френският вицеконсул Жозеф Арене, който е във Варна едва от 7 март 1882 година, докладва в Париж, че грубото отношение към гръцкия свещеник на Кестрич (Виница) и неговото арестуване са възбудили духовете в посоченото село и може да се очакват безредици.
За да попречи на митрополит Калиник да организира нови гъркомански демонстрации и протести, кметът на село Джаферли (Кичево) Стоян Суфткоев, на когото е подчинено и село Кестрич (Виница), изпраща специално циркулярно писмо N 167. С него информира жителите на село Кестрич (Виница), че митрополит Калиник, не трябва да бъде признаван като такъв и че тези, които са в отношения с гръцката митрополия по никой начин не трябва да се обръщат към него. Това било разпоредено от министъра на външните работи и вероизповеданията вследствие на княжески указ.
По стара традиция, или защото още не познава историята на конфликта, френският вицеконсул взема страната на гъркоманите. В последвалите донесения той докладва, че официалните власти преднамерено тормозят мюсюлманите и гърците, за да ги принудят да емигрират. Постепенно Жозеф Арене застава на антибългарски позиции, дори когато националното чувство на българите е провокирано най-арогантно. Губейки чувство за справедливост, той описва на 2/14 май 1882 година точно такъв случай: "По случай празника на Негово Величество крал Георги гърците бяха обкичили домовете и магазините си с гръцки знамена. През нощта тези знамени са били свалени и скъсани по главната улица "Балък-пазар". На другия ден стана известно, че това е дело на трима стражари - българи."
"Г-н. Йоанидес, консул на Гърция, е отправил протест срещу този недостоен и нецивилизован акт, но до момента няма отговор. Митрополит Калиник още не е признат от властите..."
В донесението си Жозеф Арене подчертава, че враждебно и недружелюбно отношения към гъркоманите има не само обикновеното българско население, но и властите в София. Това не е тайна за гръцкото правителство, което, за да облекчи емиграцията на гърците от Черноморското крайбрежие, отпуска сумата от 300 000 франка. Някои от варненските гъркомани се възползват от тази възможност. По думите на свещеник Христо Върбанов много от тях пак се завръщат в България: "Жителите гагаузи се подигнаха да заминат за Гърция (Волос). Отидоха. Но като видели, че там земята е пълна с кремъци-камъни, които се употребяват за дикани, върнаха се назад".
Анализирайки конфликтите с гъркоманите във Варна, френският вицеконсул обобщава, че характерна черта на българите е "личния егоизъм", защото действията им се подчинявали на принципа "България на българите". Според него княжеството щяло да загине без турците, които били селското население, и без гърците, които са душата на търговията, а местното население било природно мързеливо, но с голямо съмочувствие след Освобождението.
Всъщност това е гледната точка на гъркоманите. Непризнатият от властите митрополит Калиник става много близък с новоназначения френски вицеконсул и споделя всичките си проблеми. Оплаква се от пълната изолация, в която го поставят местните власти - не признават документите, които издава, не зачитат сана му и пр. Обективно погледнато това са предизвикани реакции от страна на българската администрация в града, а гъркоманите просто не са свикнали да им се противодейства. Все пак по това време те са мнозинство в града. Според преброяването от 1 януари 1881 година 31% са патриаршистите и 27% екзархистите във Варна. Освен това богатите и престижните личности, които въртят търговия със Запада са гъркомани. Не бива да се забравя, че значителна част от този елит са етнически българи и се ползват със същите граждански права и политически свободи, както всички останали. Ето защо гъркоманите са шокирани, че изобщо им се противодейства. Например през май 1882 година гръцките училища във Варна отказват да попълнят статистическите таблици за броя на учениците в края на учебната година. По този повод гръцкото училищно настоятелство е дадено под съд. Подобни действия са квалифицирани като враждебност на българите и се пишат протести. През лятото на 1882 година княз Александър I отново е в манастира "Св. Димитър" и митрополит Калиник многократно се опитва да получи аудиенция, за да му връчи такива жалби от гъркоманите срещу местните власти. След отпътуването на княза от Варна на 17 август, митрополит Калиник споделя опасенията си с Жозеф Арен, че българите искат да си присвоят митрополията заедно с миряните и имотите й. "Ако това ограбване се състои, пише в донесението си френският вицеконсул, неминуемо ще избухнат тежки безредици. Уверяват ме, че гръцката колония с одобрението на гръцкия консул е решена да противопостави на силата сила. Имам грижата да държа Ваше превъзходителство в течение на събитията, които може да последват при това положение."
В края на 1882 година митрополит Симеон използва политическото си влияние сред консерваторите и общественото си положение, като председател на III Обикновено народно събрание, за да премести митрополитския център от Шумен във Варна. През същата година помощник кметът Стефано Пападопуло, който през 1879 година е временно управляващ гръцкото консулство във Варна, е отстранен, а на неговото място е назначен Ахмед Афи Ефенди.
Чрез режима на княжеските пълномощия борбата срещу гръцкото религиозно-културно влияние във Варна и Варненско е повече от ефективна. И противници, и привърженици на княжеските пълномощия подчиняват своите действия преди всичко на каузата за утвърждаване на българския дух и институции в региона. Това в никакъв случай не означава, че са притъпени противоречията между двата политически лагера. Те си остават все така непримирими по отношение на държавно-правовия ред в Княжеството.