От средата на октомври във Варна плъзват упорити слухове за война със Сърбия. Неизвестните все още намерения на Турция, отказът на Русия да се ангажира с българската кауза и увеличаващите се реквизици изнервят българското население. Първоначалната екзалтация и самоувереност постепенно отстъпват място на безпокойство и раздвоение. Опасността от конфликт със сърбите принуждава властите във Варна и техните политически съмишленици да пренасочат общественото внимание към Сърбия. До този момент основните агитационни внушения са насочени срещу бившата поробителка, но новата заплаха налага да се смекчи тонът спрямо Турция.
Започва да се лансира идеята за преговори и евентуални компромиси, за да се избегне воюването на два фронта. Все по-често се чуват гласове за вариант, при който султанът да назначи княз Александър I за губернатор на Източна Румелия. Вече се допуска възможността за възприемане на съвети от страна на европейските сили. Прибягването към по-гъвкава позиция обаче крие опасност от спадане на общественото доверие към управляващите кръгове. Те продължават да поддържат тезата, че единствената заплаха според княз Александър I е Турция, и че със същата енергия и вяра той ръководи страната. Същевременно обаче добавят, че борбата срещу два противника е несправедлива и ако приемат война на два фронта, означава да рискуват самото съществуване на княжеството.
"Някои вече са убедени, пише на 19 октомври Лакретель, че трябва да се разделят с първоначалните надежди, но заявяват в същото време, че няма да приемат никога нещо по-малко от персонална уния и че ако Европа иска да наложи възстановяване на статуквото, те ще се бият със или без княза." Тази ситуация ерозира постигнатото на 6 септември обществено-политическо единство. Пътят от раздвоението и несигурността до недоволството е съвсем кратък. Естествено първата крачка по този път извършва опозицията.
"Оживи се опозиционната партия. - Докладва Лакретель. - Тя се възползва от затрудненията и умело експлоатира недоволството. Отначало резервирана в нападките си, а сега вече открито води кампания срещу княза." Всъщност самото Съединение не заглажда вътрешно-политическите противоречия, а е акт, за който партиите са на една и съща позиция. Начинът и средствата за отстояването на тази позиция обаче разделя партиите. В този смисъл водачите на опозицията във Варна никога не намират общ език с каравелистите.
Още на 27 септември 1885 година Петър Станчев съобщава на Ст. Данев, че организира сред търговците във Варна, Провадия, Добрич и Балчик антиправетелствена подписка срещу закона за патентите. След отпътуването на руските офицери варненските цанковисти оправдават политиката на императорското правителство, като предизвикана от неблагодарността на българите. Истината е, че колкото по-дълго продължава несигурността, толкова повече укрепват редовете на опозицията. Властите във Варна не изпускат от погледа си нейните действия. Когато се засилва агитацията им, Павел Дагаров взема бързи мерки - интернира от града "няколко напористи личности", както той нарича агитаторите - русофили.
"Тези няколко напористи личности, пояснява Лакретель, са политици, които са били отстранени от управлението от министър - председателя Каравелов. В Шумен и Русе някои депутати също проповядват подобни идеи и застанаха на чело на това движение."
Като друга потенциална опасност във Варна, управляващите виждат в местните турци. Срещу тях са взети превантивни мярки - най-строго са забранени всякакви връзки с Цариград; спрени са вестниците им; писмата се отварят и задържат, ако съдържат информация за обстановката. Подложени на такъв режим някои от местните турци изявяват желантие да емигрират, но са възпрени от властите. Само на няколко ходжи, на повечето софти (възпитаници на турски висши духовни училища) и лица, които представляват опасност поради фанатизма си и протурската пропаганда, получават разрешение да отплават за Цариград. Основната маса турци остават необезпокоявани. По-имотните собственици, които се страхуват, че ще се разорят, ако бъдат експулсирани, както и селяните, които желаят да обработват спокойно земята си, изобщо не правят постъпки за емигриране.

Новината за сръбското нападение е приета от българското население на Варна хладнокръвно. Варненските власти веднага предприемат енергични и решителни мерки. Спешно за Русе са изпратени 800-900 души, които представляват по-голямата част от варненския гарнизон. Тези войници са зле въоражени със стара система пушки и без необходимата екипировка. На тяхно място са призовани нови запасни. "Всички слоеве на населението показаха висок патриотизъм. - Свидетелства френският вицеконсул. - Всеки пожертва по нещо материално. Свикването на запасните се извърши в префектурата. Много доброволци се записаха, между тях и държавни чиновници, които можеха да останат на постовете си или свободно да напуснат града." По инициатива на гражданите е организиран медицинският отряд, за който вече стана дума.
Освен организационно-техническите мерки градските власти и техните политически съмишленици развиват активна пропагандна дейност. Според тях има вероятност да се избегне опасността от непосредствен конфликт с Турция, а шансовете за директен диалог с Портата са сериозни.
Относно победата над Сърбия няма нужда от агитация, защото гражданското възмущение от вероломството е огромно. Възмущението обаче не прераства в омраза. "Намират се трезви умове, които всекидневно доказват, че сръбският народ е принуден да следва политиката на краля си, който защитавайки династичните си интереси изпълнява чуждестранни внушения." При явното възмущение от действията на сърбите, или по-скоро на сръбското правителство, тъй като се прави тази разлика, варненци успяват да запазят достойно и спокойно поведение. Тяхната увереност в победата не означава, че са слепи за реалността. Много добре съзнават, че българската артилерия отстъпва на сръбската, че нямат генерален щаб и че армията не е съсредоточена на сръбската граница. Всичко това обаче се компенсира от гнева и смелостта на българския войник, който защитава справедлива кауза срещу една необяснима агресия.
Известията за военните неблагополучия в началото на войната предизвкиват видимо задоволство сред гърците и активизират опозицията."Опозиционната партия, пише на 5/17 ноември Лакретель, незабавно се възплозва от тези новини, за да засили атаките си срещу княза и министър-председателя Каравелов. Тази кампания се води от бивши държавни чиновници и от тези, които загубиха най-добрите си клиенти в лицето на руските офицери, които си заминаха."
Опозицията се опитва главно в селата да разпространява песимистични настроения, защото там най-тежко се чувстват тежестите на войната. Въведеното военно положение дава възможност на властите да предотвратят активността й в хинтерланда на Варна. Незабавно са арестувани тези, които призовават селяните да бойкотират правителствените разпореждания. В същото време управляващите си дават сметка, че исканията към селото са прекомерни и се насочват към търговците и градските жители. Варна е обложена с допълнителен данък от 60 000 франка. Впрочем едно от обвиненията на опозицията към варненските власти е, че не са разпределени равномерно тежестите на войната върху населението и че заблуждават последователите на княжеската политика.
"Опозицията, докладва Лакретель, получава инструкции от руското консулство в града. Руският консул се държи открито враждебно спрямо правителството на княза. На всеослушание и в частни разговори постоянно твърди, че княз Александър I води България към разгром и разруха, че министър - председателят лъже обществеността, че борбата е справедлива и има реални шансове за успех. Той твърди, че Русия все още храни симпатии към българския народ, че тя е готова да направи още саможертви за него, но не може да подкрепи претенциите на България. Русия няма да се съгласи с тези, които подменят истинските й интереси."
Очевидна е целта за обезверяване и разединяване на българите. Единствено военните успехи могат да пресекат тази тенденция. За радост на българското население във Варна успехите не закъсняват, а окръжният управител и неговите поддръжници им дават максимална гласност. Всички пристигащи телеграми от фронта се отпечатват в печатницата на Христо Н. Войников под формата на обявления на Варненско окръжно управление и разлепят из града. Особено внимание се обръща на телеграмата от 8 ноември, получена в 1550 часа, за контранастъплението на ротмистър Бендерев и завладяването на 9 сръбски оръдия; на телеграмата от 11 ноември, получена в 5 часа сутринта, за победата при Драгоман; телеграмите от 14 ноември на Стефан Стамболов за молбата на сърбите за прекратяване на военните действия, за отговора на подполковник Николаев и за оттеглянето на сърбите зад река Нишава. Реакцията на варненските българи, както при сведенията за поражения, така и за бляскавите победи, е сдържана и с достойнство. Няма бляскави шествия или шумни демонстрации, както например биха постъпили гърците, които публично демонстрират задоволство от военните загуби на фронта.
Въпреки победата българите остават напрегнати. Те се гордеят със спечелените сражения и оценяват моралния ефект от тях, но отново са изправени пред първоначалния проблем - признаване на Съединението. Към този проблем се прибавят нови: как ще се компенсират нанесените щети и дадените жертви във войната. Към страданието по падналите жертви се прибавя и съжалението, че срещу сърбите са изразходвани ресурсите, което бяха приготвени за защитата на Съединението.
Намесата на Австро-Унгария още повече увеличава безпокойството. Страхът, че освен Русия и друга велика сила може да заеме неблагоприятна за българите позиция, кара мнозина да упрекват княза за преследването на сърбите след Пирот. Във Варна дори се говори, че князът е трябвало да спре войските по-рано, още в момента, когато националната гордост е защитена достойно. Показателното в случая е, че обект на обсъждане е целесъобразността на княжеските решения, което заставя управляващите да доказват тяхната правилност.
Намесата на Австро-Унгария напомня на българското правитество, че неговите решения подлежат на контрол и съгласуване с някои велики сили. В тази ситуация Павел Дагаров и чиновниците му се опитват да успокоят духовете, изтъквайки, че България има подкрепата на английското правителство. Това не е от най-убедителните аргументи, защото между Великобритания и България никога не е имало нито народностна, нито религиозна, нито езикова близост, каквито има с Русия. В това са убедени преди всичко българските селяни. Политическите кръгове също не вярват в загрижеността на Ангия. Те си задават въпроса до колко и до кога България може да разчита на Англия. Във всеки случай трудно може да се каже доколко тези симпатии имат траен характер. В тази ситуация и след злокобните си прогнози руският вицеконсул във Варна също е принуден да промени тонът си. Заема умерена и резервирана позиция. Той продължава да твърди, че руският цар изпитва най-искрени чувства към българската нация. Доказателство за това било,  че императорът  не одобрявя поведението на княз Александър I. Освен това невероятните качества, които демонстрирал българският войник във войната, дължал на руските офицери.
Последните дни на 1885 година все така са изпълнени с тревожно очакване. Въпреки малобройността на българското население във Варна и някои враждебни прояви на гърци и турци, общественият ред в града е запазен. Градските власти продължават реквизициите във Варна и окръга. Селяните безплатно докарват житото във Варна, където се смила на брашно в определени мелници и се предава на хлебарите, които приготвят сухар. Платовете, чаршафите и кожите, получавани при реквизиции или от доброволни дарения, се разпределят на жените във Варна, за да шият дрехи. Събраните провизии се складират и изпращат към западната граница. Според окръжния управител реквизициите от околните села трябва да се намалят вече, защото продуктите са на изчерпване. Въпреки това старанието и отзивчивостта на българите не спада. Френският вицеконсул е впечатлен от бързината, с която варненските търговци предоставят исканите от тях стоки. Например само за 24 часа Варненското окръжно управление успява да набави 1 100 чифта ръкавици, заплащайки 1/3 от цената им.