Г Л А В А   П Е Т А
ВАРНА В БЪЛГАРСКАТА КРИЗА  (6.IХ.1885 - 9.VIII.1886)

>>>>>>>                                                                                                                     <<<<<<<<

РУСОФИЛИТЕ В НАСТЪПЛЕНИЕ
Както е известно на 20 януари 1886 година в Цариград е сключено окончателното споразумение между България и Османската империя по въпроса за Съединението. На 22 януари Варненското окръжно управление с червен плакат, отпечатан в печатницата на Христо Н. Войников, съобщава новината на гражданите. Варненци изразяват радостта си с улични шествия, скандирания и илюминации. Тържеството завършва вечерта пред вицеконсулството на Великобритания. Правителствените привърженици правят овация на английския вицеконсул и дори го носят на ръце. Цанковистите пък отиват при руския вицеконсул. Така споразумението отприщва, задържаната през войната политическа ярост между партиите.
Варненските цанковисти "с голямо настървение" организират кампания срещу правителството. Аргументирайки се, че нито едно решение не е възможно без одобрението на Русия, те обвиняват правителството, за резервираното отношение на император Александър III към България. Цанковистите, които предвещаваха на Българската армия разгром, са принудени да признаят успехът. Това е успех и за княз Александър I, но сега те го обвиняват за спирането на войските в Пирот и за подписаното на 7 декември примирие преди да бъдат договорени условията на мира. Цанковистите твърдят, че заплахата на Австрия е преодолима, ако князът не беше изгубил доверието на Русия и ако можеше да разчита на нейната подкрепа. Те създават обществено мнение, че българската нация е можела да постигне своите цели по-сигурно и без да се подложи на лишенията, които изпитва. Но затова е било необходимо да се довери на Русия и да изчака избрания от нея момент. Тази агитация е насочена най-вече към селата, защото във Варна каравелистите имат много силно влияние. Но и предпочитанията на селяните продължават да са в полза на правителството. Към Русия те все така изпитват по-искрени симпатии, отколкото политиците, но в случая надделява гордостта от бляскавите победи. Не е възможно да се омаловажат в техните очи успехите на княза и Либералната партия, защото огромен принос за тях имат селяните. Сред градското население на Варна цанковистите имат още по-слабо влияние. "Цанковистката партия, пише Лакретель, се състои от бивши и не много интелигентни чиновници. Тя по-скоро е шумна, отколкото многобройна във Варна..."
Най-сигурната им опора е руският вицеконсул, около който се групират недоволните. Теодосий Лисевич ги запознава със съдържанието на постигнатото споразумение между пративелството на Петко Каравелов и Турция. В едно свое писмо митрополит Симеон до Тодор Икономов пише, че първите сведения за споразумението получава от хора, които стоят близо да руското консулство. От там идват и разясненията на клаузите, които правителството не бърза да огласи. В своите изявления руският вицеконсул се съобразява с нарастналите симпатии към княз Александър I. "Сега ние не трябва да намекваме за оттегляне на княз Александър I, споделя той с френския вицеконсул. Това ще бъде лоша политика, тъй като ние ще нараним нацията. Ние трябва да се задоволим да поискаме един министър-председател от партия, която може да ни даде сериозни гаранции, а за останалото - по-късно." За такава партия, готова да гарантира руското влияние, се самоопределят цанковистите. Позовавайки се на Теодосий Лисевич цанковистите, тълкуват политиката на руското правителство така: Русия никога не е забравяла обещанието си да възстанови голяма България, а напротив - тя е подготвила Съединението, но е чакала подходящия момент да го наложи. Обаче радикалите и князът всичко са опропастили с тяхното нетърпеливо желание да действат сами и да лишат България от руската протекция. И ако в първия момент Русия се е противопоставила на съединисткото движение, това не е защото тя е искала да изостави българите, а защото е била убедена, че нейната привидна враждебност е можела да позволи да се поправят грешките на "лудите, предателствата на княза и на неговия министър - председател".
Варненските каравелисти все още имат безспорно влияние в града. Техните отговори на нападките са преди всичко в защита на княза. Те напомнят, че той никога не е планирал завоевателна война спрямо Сърбия, но атакувани от сърбите, българите е трябвало да отхвърлят противника зад границата, след което да спрат. Българските и румелийските войски са обединени за да защитят Съединението и княз Александър I щеше да е виновен, ако беше използвал тези войски за някаква друга кауза. Освен това каравелистите упрекват Русия за дипломатическите усложнения около признаването на Съединението, но същевременно намекват, че са склонни на компромиси. С това управляващите подготвят общественото мнение за евентуално отстъпление от русофобските си позиции. Това не означава, че Либералната партия смекчава враждебната си позиция спрямо руската опека. Опитите за по-гъвкава политика са оправдани в случай, че след изтичането на примирието започнат отново враждебни действия, което пак би изправило страната пред нуждата от чуждестранна помощ. С други думи русофилската кампания на цанковистите не е съвсем безпочвена. Нещо повече - в желанието си да задържат властта, управляващите твърдят, че са готови да жертват дори своя партиен водач Петко Каравелов. "За да подготвят общественото мнение за такъв един развой, пише Лакретель, много от тях заявяват: Каравелов преди всичко е патриот, той ще подаде оставката си, ако неговото оттегляне ще допринесе за възвръщането на царското благоволение. И питат ще бъдат ли необходими по-големи саможертви от нашата партия? Те ще ги направят без съмение в името на своето бъдеще, както са давали примери на административна мъдрост и истински патриотизъм, които отечеството няма да забрави."
Краят на Сръбско-Българската война отново изправя българите пред проблема за характера на взаимоотношенията с Русия. Общественото мнение във Варна непосредствено след победите е благоприятно настроено за помирение с Освободителката. Наложеното от Австро-Унгария примирие, забавянето на преговорите и неизвестността отново насочват погледите към Русия. За цанковистите това е възможност да се върнат на власт, а за привържениците на правителството едно сближаване е приемливо само в случай на необходимост. Що се отнася до обикновените граждани, те все още пазят достатъчно признателност към освободителката и са готови да приемат помирението, ако обстоятелствата наложат на княза. Цанковистите с все сили убеждават населението, че тези обстоятелства вече са на лице, което не отговаря на истината. Действията им във Варна по-скоро могат да се окачествят като антиправителствени интриги с руското вицеконсулство, отколкото като политически действия. Те си въобразяват, че споразумението с Високата порта открива нови възможности за провокиране на недоволство. Истина е, че варненското общество без особен ентусиазъм приема уреждането на отношенията между Турция и България. Надеждата за един скорошен мир е помрачена от свикването на нови набори в армията и продължаването на военните приготовления. Резервираното отношение на Русия също поддържа безпокойството. Към това се прибавят усърдните разяснения на опозицията, че съгласно споразумението е възможно български полкове да бъдат принудени да защитават султана, че турската армия може да окупира княжеството, че княз Александър I е направил твърде много отстъпки на Портата и др.
Властите във Варна не могат да допуснат подобна агитация и предприемат репресии. Повод за това им дават съгласуваните действия между руското вицеконсулство и варненските цанковисти.
На 30 януари в дома на Петър Станчев се провежда събрание на цанковистите. Сред присъстващите са Велико Христов, Петър Мишайков, Георги Попов, двама представители от Добрич и др. Основната тема на разискванията са негативните страни на споразумението с Турция. Стигат до заключението, че това е един срамен за България договор, след което всички отиват при руския вицеконсул. Връчват му обръщение към руския цар. В това обръщение с груб тон обвиняват княза, че е предоставил княжеството на Турция и искат от император Александър III да вземе енергични мерки за защитата на българските интереси, намеквайки за незабавна руска интервенция.
Окръжният управител и комендантът на гарнизона дават необходимите инструкции да започне разследване за държавна измяна. Първо е арестуван Велико Христов по обвинение, че е настоявал пред Теодосий Лисевич Русия да окупира княжеството. На 2 февруари 1886 година са арестувани Петър Станчев, Петър Мишайков и Георги Попов. След разпита веднага са освободени Велико Христо и Георги Попов, Петър Мишайков е задържан едно денонощие. Спрямо Петър Станчев са предприети по-строги мерки, защото е следствен и по повод на една брошура за недоразуменията между българското и руското правителство. Властите очакват следствието да разкрие, че се подготвя заговор, но наличните доказателства показват, че става въпрос само антиправителствена агитация. Властите се задоволяват само с интернирането на цанковистките водачи в град Търново.
Отзвукът сред варненското общество от предприетите действия срещу русофилската опозиция не издига авторитета на каравелистите. Техните привърженици във Варна все още са мнозинството от българското население, но предприетите мерки вместо успокоение увеличават общото безпокойство сред населението. Митрополит Симеон, който е далеч от партизанските амбиции на варненските цанковисти, не одобрява разправата с тях. Според него правителството, за да не бъде обвинявано в предателство, е трябвало първо да разясни пред обществеността негативните за България страни от споразумението с Високата порта. "Но за съжаление то не само не взема таквази грижа, но и преследва тия, които хортуват против договора. - Пише на Тодор Икономов дядо Симеон на 3 февруари. - Тук се говори, че имало скришна заповед до административните власти да наказват всеки, който би се осмелил да критикува станалото споразумение и да се произнася против него."
"Правителството, както се вижда, иска да сплаши хората и да ги накара да не разсъждават, за да остане то свободно да работи както намери за добре. Че мъчно ще може да постигне желанието си, показва сторената от тукашните граждани постъпка. А според един слух, излязъл от руското консулство, подобни на варненската постъпка станали са и в други градове в Северна и Южна България пред руските представители. Не мога да кажа, че тези постъпки са добри, защото не зная до къде могат да ни доведат. Но при мълчанието на публичните органи, при ограничаване свободата на словото, при военното положение, в което се намираме, хората се принуждават да прибягнат на тази крайна мярка. Когато беше избухнало пловдивското движение, навсякъде се предизвикваха одобрителни събрания. Защо сега не оставят хората свободно да обсъдят добитите плодове? Защо ги преследват, защо ги запират? Това право ли е?"
Решителните мерки на Павел Дагаров и варненските каравелисти за известно време успокояват града. Изгонването на главните водачи на опозицията и заплахата от нови арести за момента охлаждат ентусиазма на цанковисти и консерватори. По това време е сменен руският вицеконсул във Варна, което също дава отражение върху активността на русофилската опозиция в града. Запознаването с новия руски представител, който трябва тепърва да си създава връзки и авторитет, и взаимното спечелване на доверие, изискват време. Затова през следващите няколко месеца русофилите във Варна не получават директни инструкции от вицеконсулството.
По тази причина новината за Букурещкия мирен договор от 19 февруари не предизвиква колизии във Варна. Както споразумението с Турция от 20 януари не е повод за гордост, така и мирният договор далече не задоволява българските очаквания. Всички са убедени, че Сърбия трябва да компенсира тежките загуби, които причини на българската нация. Въпреки разочарованията и въпреки почти повсеместното недоволство, мнозинството от варненското население приема фактите с примирение. "Чувства се умора и желание за мир. - Докладва Лакретель на 11/23 март. - Селяните бързаха да се върнат във вътрешността на страната, за да продължат работата, която не са могли да завършат; търговците, чиято търговия съвсем замря от пет месеца, се надяват да подновят дейността си..." Шестмесечното напрежение си казва думата и хората предпочитат позитивните събития. Повод за общоградски тържества е завръщането на армията от фронта. Особено тържествено е посрещането във Варна на VIII пеши Приморския полк. На 16 март в град Русе са демобилизирани войниците от Търновски окръг, а останалите, заедно с тяхното оръжие и снаражение отпътуват с влак за Варна. Първият ешалон пристига на 17, а втория - на 18 март. Населението посреща с голямо възхищение юнаците от Приморския полк. Войниците и офицерите са отрупани с цветя. Признателното гражданство дава закуска в чест на войниците и офицерите. Въодушевлението е неописуемо. На 20 март полкът е демобилизиран и отново сведен до дружинен състав. Четвърта дружина, която по време на войната изпълнява ролята на гарнизон, също е разформирована, като нейните офицери са разпределени по другите дружини. Ново-мобилизираните през януари 1886 година сформират мирновременния VIII пеши Приморски полк. Реквизираните коне и работни животни са върнати на собствениците им или са продадени. Интендантските служби разпродават излишната част от зърнените запаси на полка. Една значителна част от подофицерите са произведени в офицерски чинове, а офицерите - в по-високи чинове.
"Всички офицери, докладва френският вицеконсул на 26 април/ 8 май 1886 година, имат държание и вид, който далеч се отличава от този, преди заминаването на руските офицери. Изглеждат сякаш армията, в която бяха считани дотогава от руските офицери за по-низши и чужди, е станала тяхна собствена и не могат да скрият задоволството си. Главно сред тях се проявяват враждебни настроения относно евенвтуалното връщане на Русия и приемане на нейните офицери в българската армия. Офицери и войници говорят за княз Александър I с ентусиазъм. Те се надпреварват да разказват за усилията му да облекчи положението им по време на войната. Без съмнение князът на България ще намери в лицето на армията своя най-здрава опора.
Привеждането на българската войска в мирновременно положение е съпроводено с реорганизация и кадрови размествания. Корпусната и дивизионната организация са отменени и е върната бригадната организация от преди войната. Според нея VIII Приморски полк влиза в състава на 4-та бригада, чиито щаб е в Шумен. Кадровите промени са свързани с назначения на офицери от бившата Източна Румелия и обратно - заемането на техните места от офицери на княжеството. За окръжен воински началник във Варна е назначен капитан Драндаревски от ХI пеши Сливенски полк, а от VIII Приморски полк са изпратени 12 офицери и подофицери в бившите източнорумелийски полкове. Всъщност това е елемент на реалното обединение. Не само в армията, но и в администрацията и във всички останали направлениия се извършва практическо интегриране между княжеството и бившата автономна област. От Варна са изпратени в Пловдив главният секретар на окръжното управление, заместник директорът на пощата и финансови чиновници.
В края на април и началото на май 1886 година цанковистите отново подемат антиправителствена кампания. Този път те подготвят митинги в по-големите селища на Варненско окръжие. Поради липса на достатъчно симпатизанти, опитът им да организират протести във Варна пропада. В селищата на Варненско окръжие опозицията изпраща петиции, в които декларира предаността си към руския цар, и назидателно пита хората като какви предпочитат да се самоопределят - руснаци или турци. В Провадия, където придварително са изпратени покани и разлепени афиши, привържениците на правителството провалят митинга. В Добрич се провежда митинг, на който участниците заявяват: "Ние не искаме да бъдем нито руснаци, нито турци, ние сме българи и държим на нашия княз!" Оказва се, че организаторите на митинга са по-малко в сравнение с каравелистите и се оттеглят, а противниците им приемат резолюция в полза на правителството. Ето защо цанковисти и консерватори насочват своята дейността отново към селата, но и там резонанса е слаб. След тези неуспехи варненските опозиционери се задоволяват да изберат делегати, които да участват в, насроченото на 27 април, събрание в Русе. Неуспехите във Варна заставят цанковистите и консерваторите да променят тактиката си. Преди всичко русофилите се провалят с демонстрациите на враждебност към княз Александър и с проруските призиви, които нараняват националното самочувствие на българите. Това налага да смекчат атаките срещу княза и да не говорят за пряка руска намеса. Новата агитационна позиция на цанковистите е, че се борят за възвръщане благоволението на Русия, което е в интерес на всички българи. По същество това е разумна позиция, доближаваща се до готовността на управляващите за компромиси. Целта на опозицята обаче не е да постигне съгласие с каравелистите, а да ги свали от власт. Поради това промяната в тона и езика на цанковисти и каравелисти дори не омекотява политическата нетърпимост.
Напротив - от края на месец май опозицията подновява политическата си активност и този път основно срещу управляващите. Отново агитацията се извършва по селата, което не е целесъобразно. По това време на годината селяните са заети със земеделска работа, а и след тежестите на войната, те предпочитат да си вършат своята работата. "От няколко дни, докладва на 31 май/12 юни Лакретель, опозицията разпространява брошури, отпечатани в София и Букурещ, в които правителството яросто се атакува. В района на Варна обаче тази партия има само щаб, но не и войници. Те са надяват на обединяването на народните представители на България и Румелия. Смятат, че разделението, което ще се получи сред министрите, ще подрони мнозинството на Каравелов." Основание за подобни надежди дават изострените отношения между различните групировки вътре в Либералната партия и съпътстващите ги недоразумения. Пример за такова недоразумение е конфликтът между Петко Каравелов и д-р Васил Радославов във връзка със заговора на капитан Набоков в Бургас.
Всъщност опозицията във Варна вече не е така единна. Между консерватори и цанковисти се забелязват сериозни различия. Консерваторите намират цанковистката партия за много крайна в атаките й срещу княза, а отправяните апели към Русия - много обвързващи. По тази причина проявите на консерваторите във Варна не са открито опозиционни.
В края месец май варненските политици имат възможност да изяснят отношението си към княза в директен контакт с него. След обиколка в южна България княз Александър I пребивава известно време във Варна. Той се уединява в Сандрово с ограничен кръг от хора и дори не дава традиционния прием за консулския корпус. Според Михаил Колони, който посещава няколко пъти Сандрово, князът прави впечатление на угрижен, неуверен и малко неспокоен. Изглеждал отпаднал духом. Естествено двамата коментират и текущата политика. Михаил Колони, като един от водачите на опозицята във Варна, изразява недоволство "от антируската политика на правителството и своеволията на министър Каравелов". За срещите си с княза Михаил Колони споделя с Лакретель, който пък препредава разговорите им в донесението си от 31 май/12 юни 1886 година. Княз Александър I се оплакал на дядо Колони, че опитите му за сближаване с Русия са провалени. Император Александър III оставил без отговор всичките му писма. Михаил Колони създава у френски вицеконсул впечатлението, че князът не одобрява всички действия на своя министър-председател и че се чувства въвлечен по един опасен път въпреки волята си. Според княза Русия иска Петко Каравелов за изкупителна жертва, защото той бил в основата на русофобската политика. Княз Александър I заявил пред Михаил Колони, че не може лесно да се раздели с Петко Каравелов, защото той все още представлява мнозинството от избирателите. Самият Лакретель се съмнява, че князът действително има желание да смени управляващата партия, защото не веднъж на дело доказва, че споделя отговорността за нейното управление. "При все това, пише Лакретель, след престоя на княза тук доста хора смятат, че той е склонен да промени обкръжението си, но не е свободен да го направи сега."
В началото на юли цанковистите предприемат нова ожесточена кампания срещу княз Александър I. До голяма степен действията им са катализирани от отцепването на д-р Васил Радославов от Либералната партия на Петко Каравелов. На 5 юли д-р Васил Радославов си подава оставката от правителството, а две седмици по-късно започва да издава "Народен вестник", чрез който легитимира новата си партия. Поредното разцепление на Либералната партия ентусиазира русофилската опозиция за нови атаки. Съвсем открито призовава за детрониране на княз Александър I. Този път князът е упрекван, че търси съюзници сред враговете на Русия. Според случая за такъв съюзник сочат Великобритания, Германия или Австро-Унгария. Агитаторите на опозицията отново тръгват по селата през юни и юли месец, за да предупреждават селяните, че князът подлага страната на чуждо влияние. Дават примери за немско проникване, което тепърва се очаква и не винаги е уточнено за Берлин или за Виена става въпрос. Примерите са в сферата на държавните заеми, предстоящото строителство на железопътни отсечки, които щели да бъдат възложени на немски фирми. Съобщава се дори, че немски офицери ще обучават българската армия. Целта на опозицията е да възроди у селяните някогашните добри чувства към Освободителката чрез немската заплаха. Истината е, че тези чувства никога не са изкоренявани и резултатът от подобна агитация всява смут и безпокойство в душите на обикновените хора. Събитията от 6 септември 1885 до лятото на 1886 година показват, че руското покровителство съвсем не е безкористно. Правителството на Петко Каравелов, преодолявайки кризисните ситуации, показа пред света на какво са способни българите и без опекунството на Русия. През лятото на 1886 година либералното правителство е много нестабилно. Управляващите все по-вяло реагират на антикняжеската агитация. Не вземат решителни мерки срещу призивите за детронация. Последвалите събития изправят нацията пред още по-големи изпитания.
*    *    *
На 8 срещу 9 август група български офицери - русофили, използвайки нестабилните позиции на правителството, детронират княз Александър I. Както се убеждават и самите заговорници, по-лесно е да се извърши преврата, отколкото да се спечели общественото мнение в негова полза. Оказва се, че самият акт няма обществена тежест без ясно формулирана държавно-политическа цел. Политическата криза от 1886 година е добре изследвана. Изяснени са причините, развоят и последиците от тези драматични събития, поради което не е необходимо тяхното проследяване, за да се разкрие въздействието им върху обществено-политическия живот на Варна. Основната сцена на политическите събития е далеч от черноморския град, а тогавашните комуникации не са най-надеждното средство за eфективното им тълкуване. Формирането на определено обществено мнение само на базата на противоречивите телеграми е не лека задача, пред която е изправен местният политически елит.
Новината, както за Съединението, идва по телеграфа. Тя е колкото изненадваща, толкова и объркваща. По стечение на обстоятелствата в града се намират депутатите Кръстьо Мирски, Георги Живков и преминалият в опозиция д-р Васил Радославов, но и те са в пълно неведение. По думите на френския вицеконсул, когато научили за детронирането, Георги Живков и Васил Радославов публично възкликнали: "Единственото препятствие за умиротворяването на страната е вече премахнато."
Първите телеграми са адресирани до окръжния управител, до командира на VIII Приморски полк капитан Сарафов, до Васил Радославов и до началника на телеграфо-пощенската станция. От телеграмите се разбира, че княз Александър I е абдикирал и че всеки момент ще се създаде временно 12 членно правителство от всички партии, което да спаси страната от междуособици. Окръжният управител Павел Дагаров добросъвестно изпълнява инструкциите от сипещите се телеграми - извиква капитан Сарафов, за да обявят военно положение; написва обявления, с които информира населението за съдържанието на телеграмите и изпраща на консулите циркулярно писмо:
"Имам честта да доведа до знанието Ви с оглед на по-висши заповеди, че: 1. Княз Александър I е бил обявен за свален от българския трон;   2. Военно положение е обявено във всички окръжия в България;    3. До ново нареждане никой не ще бъде упълномощаван да излиза извън пределите на страната."
С телеграма N 34 до началниците на телеграфните станции майор Груев забранява приемането на телеграми за чужбина до второ нареждане.
За разлика от окръжния управител или началника на телеграфната станция д-р В. Радославов получава не просто известие за преврата, а покана да влезе в коалиционно временно правителство. Майор Груев го уверява, че "по-видните членове на разните партии" му поверяват министерството на правосъдието. "Като Ви честитя и най-сърдечно поздравявам, моля по-скоро побързайте за София. Тук всичко благополучно и от всякъде телеграми за митинги." Първата реакция на д-р В. Радославов е готовност незабавно да тръгне за столицата. Веднага изпраща отговор на майор Груев: "Утре искам да тръгна. Сарафов казва, че войската положила клетва на временното правителство. Няма ли някаква прокламация от последното към народа?" Освен това той телеграфически споделя намерението си да тръгне с окръжния управител в Стара Загора Ст. Заимов и с привържениците си в Ловеч. Вечерта капитан Сарафов го съветва да не тръгва за София, докато не се изяснят работите.
Първоначално командирът на VIII Приморски полк капитан Иван Сарафов не се доверява на подписаната от майор Груев телеграма. С нея му се заповядва да закълне командвания от него полк за вярност към временното правителство, защото князът е абдикирал. Това е нещо сериозно и кап. Ив. Сарафов прави проверка в телеграфо-пощенската станция. Уверява се, че аналогични разпореждания има и за другите институции във Варна. От телеграфната станция капитан Ив. Сарафов отива при окръжния управител, където заварва Кръстьо Мирски. "Ние и тримата дойдохме до заключение предвид на лицата, които фигурираха в привременото правителство, че това е било необходимо за България зло, предвид на някакви застрашителни за отечеството обстоятелства."
Така представителите на сваленото правителство се доверяват на детронаторите и се запретват да изпълняват техните заповеди. Павел Дагаров инструктира околийските началници, че има заповед да се правят митинги в подкрепа на детронаторите. Разлепени са обявления в града за станалото. В същото време капитан Ив. Сарафов събира офицерите от полка, прочита им набързо телеграмата и ги заклева във вярност към временото правителство. На практика офицерите научават новината единствено от своя командир, който не им дава нито време, нито възможност да помислят или съветват. По същия начин и войниците полагат клетва. "След това, описва своите действия кап. Ив. Сарафов десет дена по-късно на Ст. Стамболов, назначих две роти дежурни в града, на които се възлагаше пазенето на реда и тишината в града. С това свършват всичките мои дейности по събитието." Така са пресечени евентуалните опити за протести във Варна. Видимо животът в града не се променя. Няма брожения, чиновниците и армията изпълняват нарежданията от столицата, политиците се губят в догадки, а гражданството с изненада констатира колко леко офицерите се примиряват с детронирането на своя "Сливнишки герой". "Това избързване, пише Лакретель, изненада не по-малко населението; то се учуди, че офицерите, които не са преставали да демонстрират своята преданост и симпатия към княза, се съгласяват толкова лесно да признаят правителството, което току-що го е накарало да абдикира. Запитани, по-голямата част отговарят: Уверяват ни, че България избягва опасност и че всички партии са се обединили, за да я предотвратят; ние се подчинвяваме на заповедите на едно правителство, което представлява цялата страна". Това е обяснението защо новината за такова фатално събитие е приета във Варна без да предизвика и най-малко противопоставяне. Девети август отминава без обществеността да добие представа какво се е случило.
На следващия ден 10 август настъпва оживление във Варна. Става известен съставът на правителството, който включва само представители на опозицията. В кабинета на митрополит Климент министър на вътрешните работи е Драган Цанков. В прокламацията на правителството вече не става дума за представителство на всички партии, но се намеква за положителните страни на руското покровителство. Окръжният управител размножава прокламацията на правителството и я разпространява в града. Запознавайки се с прокламацията, варненската общественост разбира, че детронацията е дело на самата опозиция и че телеграмите от предния ден вероятно са фалшиви. Каравелистите започват агитация сред населението с цел да предизвикат демонстрации на недоволство срещу новя кабинет. Същевременно цанковистите насрочват митинг за 19 часа в полза на детронаторите. Вечерта на 10 август във Варна вече се очертават контурите на политическата ситуация. Както гражданите, така и военните се разделят на два лагера.
След като офицерите от VIII Приморски полк научават, че гарнизоните на Търново и Видин са отказали да положат клетва и са се обявили за верни на княза, вземат инициативата в свои ръце. Обявяват кап. Ив. Сарафов за оръдие на детронаторите. По това време полкът е разположен на лагер недалеч от Варна. По-голямата част от офицерите, верни на княза, завладяват лагера и заставят полка да се отметне от клетвата за вярност към детронаторите. Тези, които не приемат са малтретирани. След това изпращат половин рота с двама офицери в града, където русофилите подготвят митинг в подкрепа на преврата. Сред привържениците на детронаторите е и капитан Ив. Сарафов. Митингът е провален, а на улицата разбунтувалите се офицери и войници правят опит да арестуват своя командир. Капитан Ив. Сарафов незабавно отива в лагера, за да организира потушаване на бунта. Там нещата се развиват в негова вреда: "Когато вече тръгвах, една част офицери ме заобиколиха и капитан Анастасов ма улови за грацмуля, като да ма удуши и ми каза, че съм арестуван. А капитан Драгиев с револвера ме заплаши да ме застреля. Аз не знаех какво е това и защо? Викаше ми Атанасов изменник, предател и прочие, но защо? Какво съм направил? Никой нищо не ми казва. От тогава и досега стоя арестуван без да ми е казано за причината." След арестуването на капитан Ив. Сарафов разбунтувалите се свикват събрание, на което избират най-старшия офицер за командир - капитан Караджов. Една част от полка изпращат в града, за да поддържа реда. Организират непрекъснато наблюдение върху поведението на онези офицери, които не са заели ясна позиция. Още същата вечер поставят под свой контрол телеграфа, за да имат връзка с полковете в княжеството.
До 11 август във Варна все още не се знае, че се подготвя контрапреврат. А неговите организатори съвсем случайно научават за бунта в VIII Приморски полк. В пловдивската телеграфна станция успяват да разчетат телеграмата на капитан Бендерев от София до командира на бригадата в Шумен подполковник Шиваров, с която му се нарежда да замине във Варна и да възстанови реда в полка. От Пловдив влизат във връзка с капитан Караджов и д-р В. Радославов. Споразумяват се новият командир на VIII Приморски полк да тръгне с по-голямата част от полка за Пловдив. След тези договорености новото командване на VIII Приморски полк без никакво колебание и с много енергия подкрепя контрапреврата. Изпратеният от Шумен майор да поеме командването на варненския полк, предпазливо преценява, че е невъзможна задачата му и се връща.
Привържениците на контрапреврата разгласяват във Варна, че има опасност от руска окупация, отговорност, за която носи временното правителство. Тази перспектива провокира русофобски настроения най-вече сред офицерите, които се опасяват,че ще загубят званията, спечелени в Сливница и Пирот.
На 11 август Стефан Стамболов със специална прокламация се обявява срещу преврата, провъзгласява подполковник С. Муткуров за главнокомандващ войските на цялото княжество и набелязва мерки за излизане от кризата. На другия ден, 12 август, става известно и във Варна, че в името на княза и Народното събрание Стефан Стамболов обвинява временното правителство във висше предателство и призовава българите да защитят "короната и родината от предателите, които се опитват да детронират обичания суверен, избран от самия народ". Прокламацията на Ст. Стамболов дава увереност на онези политици - русофоби, които до този момент, не са изразили категорична позиция. Между тези политици са Георги Живков и д-р Васил Радославов във Варна. Научавайки за прокламацията на Ст. Стамболов последният внимателно проучва по телеграфа реалната власт на митрополит Климент, в чиито кабинет той пак фигурира; проучва какво е положението в Пловдив и Търново. Без все още да афишира своето становище, в една своя телеграма от 12 август д-р В. Радославов проявява интерес към съдбата на княз Александър I и подчертава, че името му фигурира във временното правителство без негово съгласие с цел да се заблуди народа. Това подтиква Ст. Стамболов да го помоли заедно с Георги Живков да отидат при него в Търново.
На 13 август капитан Караджов повежда по-голямата част от VIII Приморски полк към Пловдив, където пристигат пет дена по-късно. Същият ден Павел Дагаров с обявление N 8170 разпространява получената от Русе телеграма до коменданта капитан Драндаревски: "Софийското правителство падна. Груев забягна в странство. Всичкий гарнизон подчинен на Търново. "Голубчик" с депутация тръгва да посрещне князът. Голям митинг се събра. Градът украсен с флагове. Радославов, Живков пристигнаха." Всъщност тази телеграма чертае политическата схема на контрапреврата: армията е за връщането на княза, а митингите трябва да придадат на връщането израз на общонародно одобрение.
На 15 август варненските либерали Харалан Ангелов, Михаил Паничерски, Михаил Белчев, Хадърчала Ахмед Ефенди, д-р Ангел Пюскюлиев, Никола Живков и А. Иванов организират митинг. Според тях участват 6 000 души от града и околията. Тази цифра вероятно е твърде завишена, защото сред самите либерали има противници на провеждането му. В едно свое писмо от 13 септември Димитър Н. Провадалиев пише на д-р В. Радославов, че Кръстьо Мирски многократно е давал гаранции в руското вицеконсулство, че няма да допусне митинг в полза на княза и е агитирал за това съмишлениците си. Въпреки това митингът се осъществява и приема следната резолюция:
"1. Инициаторите и съдейците на преврата от 8 август, които по разбойнически нанесоха ужасен удар на свещенния български престол и на народната чест, като са грабнали възлюбения ни княз и са провъзгласили беззаконно-безчестно временно правителство, да се осъдят и накажат като народни предатели-разбойници пред военен съд;
 2. Да се възстанови най-тържествено честта на свещенния български престол, като се възвърне на него възлюбения герой - княз Александър I;
 3. Натоварва се бюрото на митинга да поднесе настоящата резолюция на негово височество княз Александър I и да я съобщи на г-н Председателя на Народното събрание."
Равносметката една седмица след преврата е, че той не получава солидна подкрепа във Варна. Но и контрапревратът не ентусиазира особено много гражданството. Опълчването срещу детронаторите е дело преди всичко на офицерите от VIII Приморски полк, чиновниците и най-активните либерали. Апелите за митинги и различни протестни действия във Варна трудно отклоняват гражданите от ежедневните им проблеми. Отсъствието на ясно насочена враждебност или подчертано предпочитание се дължи както на етническото разнообразие във Варна, така и на не винаги коректната информация в пристигащите съобщения. За събитията варненци научават от обявления и телеграми или от местните чиновници и политици. Първоначалната изненада и учудване са заместени от очакване да дойде краят на една угнетяваща несигурност.
На 16 август най-сетне е получен отговор от княз Александър I: "Съобщете на народа и армията, че аз утре, неделя, рано пристигам в Русе и после заминавам за София да встъпя в дадената ми по божия милост и народна воля княжеска власт." Същият ден следобед с циркуляр до окръжните управители и комендантите на гарнизони е разпространена прокламация, която известява съставът на наместничество - Ст. Стамболов, П. Р. Славейков и д-р Странски - и новото правителство с министър - председател д-р В. Радославов. Прокламацията веднага е размножена в печатницата на Хр. Войников и за потвърждение достоверността й е приподписана от коменданта капитан Драндаревски и окръжния управител Павел Дагаров. От този момент, либералите във Варна добиват самочувствие или по-скоро увереност за връщането си на власт. Чиновниците енергично се заемат с организирането във Варна на митинг. Желанието им да предадат особена важност на изявата се сблъсква с не особено големият интерес на гражданите и противодействието на Кръстьо Мирски. Според Лакретель участниците наброяват около 500-600 души, въпреки че е заповядано на селяните от околните села масово да дойдат в града. Основна тема на речите е възхваляването на княза и опасностите от гражданска война, която неминуемо би довела до руска окупация. Митингът взема решение, че министрите от временното правителство са извършили висше предателство и че народът желае завръщането на княз Александър I. Главната цел на митинга е да придаде израз на спонтанно решение от страна на варненските граждани за изпращане на техни представители в Русе. Съставът на делегацията за посрещането на княза в Русе трудно може да се уточни. Сигурно е, че кметът Харалан Ангелов води делегацията и че председателят на Варненския окръжен съвет и народен представител Кръстьо Мирски не е с тях. За това свидетелства Димитър Н. Провадалиев: "Ний, въпреки неговите агитации, направихме митинг и пратихме делегати в Русе без Мирски." На 17 август изглежда Кръстьо Мирски е ревизирал първоначалните си позици, защото в 10 часа изпраща само от свое име поздравителна телеграма в Русе до княз Александър I.
Вечерта на 17 август във Варна отпразнуват завръщането на княза с илюминации, с песни и танци пред окръжното управление до полунощ. На другия ден, понеделник, варненци научават от поредната прокламация, че князът благодари на народа и армията; че одобрява действията на наместничеството и съставеното от него правителство; и че призовава всички да възстановят реда в княжеството. Дали защото е начало на седмицата, или заради княжеския апел, варненци се потапят в делничните си грижи. "Градът възвърна обичайния си вид, пише на 18 август Лакретель, и селяните остават погълнати от работата по реколтата. Но сред тези, които управляват политиката има много, които се занимават с поведението и решенията, които Русия ще вземе."
Капитан Ив. Сарафов остава в ареста, откъдето пише писмо до Ст. Стамболов да го освободи; Кръстьо Мирски, Павел Дагаров и останалите, верни на Петко Каравелов, последователи са изолирани от варненските роднини и симпатизанти на д-р В. Радославов (Димитър Н. Провадалиев, Никола Провадалиев, Михаил Димчев и др.) и роднините и симпатизантите на Георги Живков (Никола Живков, д-р Ангел Пюскюлиев и др.); Петър Станчев, Петър Мишайков и другите цанковисти намират събеседници само в руското вицеконсулство. Така варненските либерали, които изграждат своя авторитет в борбата срещу княжеските пълномощия; чиито културни изяви променят духа на града; чиято партия успява да овладее през 1884 - 1885 година цялата администрация, след 17 август 1886 година се превръщат в непримирими врагове. Политическата криза посява трайна ненавист сред шепата българи в многоезична Варна.
Завръщането на княз Александър I не слага точка на борбите между русофили и русофоби. Събитията между 9 и 17 август 1886 година превръщат за дълъг период от време княжеството в заложник на политическата нетърпимост. Българското общество не успява да я преодолее и политическата криза се задълбочава до драматични последици.
 
>>>>>>>                                                                                                                    <<<<<<<<