КУЛТУРНО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗЛИЧИЯ
Пъстрият етнически състав, обособеното в махали
население и многоликия човешки поток през пристанището придават на Варна
колкото космополитен, толкова и ориенталски вид. До Първата световна война
езикът на обществените места като пазар, държавни институции, пристанище
и прочие е турски и гръцки. К. Иречек, който пребивава във Варна по-продължително
време през 1881 и 1884 година, е впечатлен, че турският език "господства
по улиците и на пазара". Алтернативата на турския език в общуването на
варненци е гръцкия. За това разказва в детските си спомени Антон Страшимиров:
"У дома, както и при лелите и вуйковците ми, рядко се говореше български,
макар и двете ми лели, а също и техните възрастни дъщери бяха задомени
за македонски българи, които оседваха във Варна като зидари и бичкиджии.
Не беше така с челядите на вуковците ми: децата в тях бяха досущ погагаузени
и ставаха фанатични гъркомани. Аз помня мои първи братовчеди, които и след
Освобождението бягаха да служат в Гърция и се връщаха с евзонски фустанели."
Стефан Кабакчиев си спомня: "В 1878 година, при
освобождението на България, когато бях чиновник във Варна, ний намираме,
че в по-голямата част на първия участък и почти половината от втория участък,
населението, особено младите, говорят в къщите и помежду си на гръцки и
то доста правилно. Те наричат себе си елини и парадират с елински патриотизъм".
В такава езикова среда твърде некомфортно се
чувстват новозаселилите се българи. "Животът, който ний караме е просто
за съжаление, а още повече на тия, които не владеят гръцки или турски език.
И това е малко скромно...", оплаква се на 15 декември 1886 година приятел
на д-р Ст. Данев от Варна.
По този повод Иван Церов пише: "Като оставим
настрана гагаузите, кореняци жители на града, които си говорят турски,
арменците във Варна, че и някои удавени в гръко-гагаузщина българи, дошли
тук преди Освобождението, бяха досущ забравили матерния си език, тъй че
децата тепърва чрез училищата го възобновяваха. Изобщо, на града бе ударен
дълбоко турски печат, турска култура."
Интересни са наблюденията и на друг наш общественик
от това време - Александър Дякович. Той идва във Варна през 1888 година.
Работи като съдия и активно се включва в обществено-политическия живот
на града. Александър Иванов Дякович е роден в Болград през 1860 година.
Баща му Иван Дякович е доброволец в Кримската война (1853-1856) и в Освободителната
война (1877-1878) със званието капитан. Александър Дякович заедно с баща
си е в доброволческата бригада на ген. Чернаев. След Освобождението завършна
право и по препоръка на баща си се заселва във Варна. Пристигайки за пръв
път по море от Бургас, той е шокиран от широкото използване на турски и
гръцки език на обществени места през 80-те години на XIX век.
"На тези два езика бях посрещнат на суша, с тях
ме съпроводиха и до хотела. И дори в митницата, гдето трябваше багажът
да се провери, чиновникът казва "ач", престорих се, че не разбирам и попитах
какво желаете? Той ме погледна: - Ах, ти българин ли си? Чудно! Влизам
вече в хотел "Комерсиал" и дотука нито българска дума, па и нрави особени,
ориенталски!"
"Споходихме надвечер Приморската градина, минахме
"Балък пазар", край Барутхането, гдето сега е Сите-Варна, превърната в
месарници и по набрежната улица се отправихме към градината. Цялата градина
тогава беше сбутана в един кът без план-насадба, с малка барака, един карък,
един чимшир и фонтанче. Из пътеката около шадраванчето има сложени масички
и сламени столчета, гдето мъже и жени, насядали, дишат морски чист въздух
и си приготовляват апетита. Поръчките стават много шумно и с рев по гръцки:
Миа мастика! Миа лимонада! Реват слугите отвред и тичат, за да насмогнат
от бюфета като чукат чаши, сякаш с щъркелови клюнове. Разговорът и тук
е на тия два езика."
Това са впечатления от 1888 година, но и през
следващите десет години особена промяна не настъпва. Един от писарите на
митрополит Симеон, Диньо Божков (1876-1966), има аналогично описание в
своите спомени. Когато започва работа в митрополията през 1896 година констатира,
че "градът все още е гагаузки". "Българска реч рядко се чуваше. Населението
се гърчееше. Българската колония беше незначителна. Всички българи от учрежденията
и заведенията се познаваха. Български семейства имаше от Кавакли, турско,
от М. Търново, от Казанлък. "Кореняци" българи се брояха на пръсти."
И в началото на ХХ век българският език все още
не доминира в общественото пространство на града. Свидетелство за това
са спомените на д-р Иван Екимов:
"Дойдох за първи път във Варна през януари 1907
г., когато свищовската търговска къща "Еким Манолов и С-ие", в която току
- що бях влязал като съдружник, откри клон в този град и ми възложи управлението
му."
"Бях във възторг от красивия морски бряг, от
разположението на града и от голямото движение в пристанището, особено
като сравнявах последното със замрялото тогава свищовско пристанище. Неприятно
бях изненадан само от обстоятелството, че в най-големия по това време център
на българската вносна и износна търговия и, главно, в тъй наречената от
варненци "пияца" - квартал на пристанището, където са разположени търговските
магазии и кантори - се говореше повече турски и гръцки, отколкото български,
при всичко, че болшинството от търговците бяха българи."
Абсурден изглежда фактът, че с намаляване на
турското и татарското население във Варна в края на XIX и началото на ХХ
век не се ограничава използването на турски език. Това се обяснява с обстоятелството,
че турският език е матерен и за гагаузи и за някои арменци. В качеството
си на инспектор на Варненското учебно окръжие през 1890 година Иван Церов
ревизира тогавашните три арменски училища. "Тези училища имаха да постигат
и особена цел - да възпитават арменския език между арменците във Варна,
тъй като последните съвсем бяха изгубили бащиния си език и говореха само
на турски."
От дългото съжителство и смесените бракове в
много семейства тогава съществува двуезичие - турски и гръцки при гърци
и гагаузи, арменски и турски, български и турски. В мемоаристиката за този
период, както и от някои административни актове на Варненската община е
видно, че до войните в града не може да се упражнява каквато и да е дейност,
ако не се владее турски или гръцки език. Това дава основание на Иван
Церов, като кмет на Варна, със специална заповед N 471 от 6 юли 1909 година
да забрани използването на турски език при "продажбата на разни стоки и
съестни продукти из улиците на града и пазара". Любопитното е, че с тази
заповед той спечелва неодобрението и на някои авторитетни общински съветници-българи.
|