В края на 1878 и началото на 1879 година, когато
става ясно, че решенията на Берлинския конгрес няма да претърпят корекции,
много българи напускат домовете си в Бесарабия, Северна Добруджа, Тракия,
Македония и се заселват в Княжеството. Варна е един от притегателните центрове.
Българското население бързо се увеличава и то преимуществено мъже на възраст
между 20 и 30 години. Възможностите за по-успешна кариера привличат амбициозни
хора и от съседните по-малки градчета като Добрич, Провадия, Балчик, Шумен
и др. Тези пришълци създават втори български център във Варна, ако приемем
българската община, с нейното училищно и църковно настоятелство, за първи
център. И в топографско и в духовно отношение тези два български центъра
се различават. Старите възрожденски дейци, които живеят в гръцката или
гагаузката махала, малко или много носят в себе си русофилство и имат склонност
към търпимост с гърцизма поради дългото съжителство. Повечето от тях са
търговци, кръчмари, ханджии. Преди Освобождението те имат не малък актив
за новобългарската просвета и църковната еманципация. Техните амбици и
след Освобождението са в тази посока.
Мнозинството от придошлите се заселват в така
наречената Нова махала. Повечето от тях са свързани или с Априлското въстание,
или с Освободителната война. Поради младостта си и самия факт, че са напуснали
домашните си огнища, те се проявяват като по-радикални в мисленето и поведението
си. Повечето от тях са с добро образование, предприемчиви и амбициозни.
Именно из техните среди излиза идеята за основаването на "Българския клуб"
във Варна. Клубът, учреден през януари на 1879 година, е по подобие на
гръцкото "Казино". Там са предлагани български вестници и книги, замислят
театрални постановки, печалбата от които е предназначена за издръжката
на българските училища. Първата театрална постановка е драмата "Стоян войвода"
и е осъществена на 10 февруари 1879 година. На 11 март е избрано ръководство
на клуба: Никола Сукнаров - председател, Стефан Кабакчиев - подпредседател,
Христо Нойков - касиер, Кръстьо Мирски - библеотекар, Димитър Станчев -
първи писар, Ст. Георгиев - втори писар, Петър Мишайков - красител. През
юни и началото на юли 1879 година В. И. Немирович-Данченко посещава Варна.
В своята книга "След войната" дава подробно описание на Българския клуб.
Правело впечатление, че клубът се помещава в много неугледна и бедна къща,
а същевременно в него кипи невероятен обществено-политически живот: "Тук
се приготвят за избори, агитации, произнасят речи, групират се по партии.
Тук замислят мерки, за които ние скоро ще научим. Всичко това тук създава
свободни хора, които вчера бяха роби, а днес вече се гордеят, че имат свои
учреждения, които не отстъпват на белгийските институции. Тук са абонирани
за много периодични издания. Порази ме, че още не е изградена България,
а в залата на варненския клуб, на масата лежат десет политически независими
вестници, издавани в административните центрове - София и Търново, където
е съсредоточена законодателната дейност..." Немирович-Данченко разказва,
че в Българския клуб е видял вестниците: сливенския "Българско знаме",
пловдивския "Марица", цариградския "Зорница", русенските "Българин" и "Славянин",
свищовския "Народ", излизащият тогава в Търново "Целокупна България", списание
"Остен", вестник "Витоша", "Наковалня". Освен българска преса във варненския
клуб получават румънския "Romanul", "Новое время", "Всемирная Илюстрация",
френските "Jurnal des Debats", излизащият в Букурещ "Jurnal d'Oriant" и
"Le Nord". Смаян, Немирович-Данченко възкликва: "И всичко това е създадено
тук: свобода на печата, и чудесни учреждения! Какъкв зрял и просветен народ!"
Заслуга за тези адмирации имат най-вече "пришълците". Клубът е посещаван
и от "тези, които са се ползвали при турците с почест и влияние", както
Немирович-Данченко нарича чарбаджиите.
Пак от "пришълците" идва идеята за създаването
на българска печатница във Варна. Идеята е на Кръстьо Ив. Попов-Мирски
(14.ХI.1852 - 7.V.1920). Роден е в Котел. Племеник е на Гаврил Кръстевич
и на Стефан Попниколов Изворски. През 1871 - 1874 година учи в Земеделско-индустриалното
училище в град Табор, Чехия. След дипломирането си Кр. Мирски се установява
в град Тулча, където живее брат му и други негови родственици. Първоначално
се занимава с читалищна дейност, а през 1875/1876 година е учител в българското
училище. Негови колеги са Сава Ил. Доброплодни, Добри Ганчев и др. След
освобождението на Тулча от руските войски Кр. Мирски е член-секретар на
Окръжния управителен съвет от 1 октомври 1877 до 22 ноември 1878 година.
Когато става ясно, че Северна Добруджа ще бъде отстъпена на Румъния, голяма
част от нейното българско население се преселва в княжество България. Според
самия Кр. Мирски той се заселва във Варна на 2 декември 1878 г. На 4 декември
подава прошение до Варненския губернатор за някаква административна служба.
Кандидатурата му за учител е отхвърлена, "защото, както пише на 8 декември
митрополит Симеон на Тодор Икономов, ни поиска за настоящата училищна година
и за още две 300 турски лири, което не прие училищшния съвет". През първата
половина на 1879 година Кр. Мирски предприема различни начинания в търсене
на жизнено поприще. Сътрудничи на русенския вестник "Българин", като подписва
статиите си Х-У-Z. На 12 юни 1879 година с брат си Никола Мирски отварят
първата българска книжарница във Варна. Определено по това време, когато
Кръстьо Мирски е секретар на апелативния съд (1 февруари - 9 септември
1879 година), издателската дейност занимава мислите му. В края на месец
май и началото на юни 1879 година той води преписка с Р. Ил. Блъсков, за
да го убеди да премести печатницата си от Русе във Варна.
Райко /Рашко/ Илиев Блъсков (1819 - 1884) е роден
в Клисура в семейството на чехларя Илия Лилов Блъсков. Учителства в Провадийско
и Силистренско. Заради едно писмо до излизащия в Нови Сад вестник "Българска
дневница", в което разобличава злоупотребите на гръцкия митрополит Дионисий
в Силистра, Р. Ил. Блъсков е принуден да емигрира. В Румъния учителства
и се занимава с издателска дейност. През 1870 година отпечатва "Буквар
за първоначалните ученици" и започва издаването на списание "Училище".
Списанието излиза до 1876 г., след което издава вестник "Нова България".
Първоначално той се печата в печатницата на Хр. Ботев, а впоследствие купува
своя печатница, която инсталира в Гюргево. Там издава вестника, като за
редактор ангажира Филип Симидов. След Освобождението пренася печатницата
си от Гюргево в Русе. Именно за тази печатница е предложението на Кр. Мирски
да се премести във Варна, но Р. Ил. Блъсков иска да поръча по-голяма и
модерна машина от Виена. Първоначално Кр. Мирски и Р. Ил. Блъсков замислят
да станат съдружници, но не се стига до споразумение. Р. Ил. Блъсков купува
нова техника от Букурещ и към края на юни 1879 година започва монтирането
й във Варна на улица "Преславска". С печатницата българската кауза има
вече по-реално присъствие във Варна.
Като лидери сред новозаселниците се очертават
Кръстьо Мирски, Божил Райнов, Петър Мишайков, Иван Кавалджиев, Георги Кърджиев,
Върбан Папанчев, Михаил Колони, Михаил Паничерски и др. Повечето от тях
впоследствие стават ревностни привърженици на Либералната партия. Те бързо
се включват в обществено-политическия живот на града и впечатляват съгражданите
си със своите идеи. До края на Временното руско управление между двата
български центъра няма противоречия. Заедно подготвят посрещането на княз
Александър I на 24 юни 1879 г. Избрана е специална комисия, в която влизат:
Велико Христов, Астаржиев, Стерю Анастасиади, Ахмед Ефенди, Мевиян, Петър
Мишайков и Иван Кавалджиев. Разногласията идват със самостоятелното управление
и изборите за Първото обикновено народно събрание.
През април и май 1879 година отново варненският
обществен живот е разтърсван от конфликти между гъркомани и българи. Арена
на раздорите през месец април става окръжният съвет. Тогава е реалното
встъпване на Димитър Икономов в длъжност председател на Окръжен управителен
съвет, зает до 24 април като депутат в Учредителното събрание. Повод за
напрежение е внезапната смърт на хаджи Янко Флори, гъркоман, но българин
по произход от провадийското село Джиздаркьой (Добрина). На неговото място
с голямо мнозинство е избран Лефтер Пастиас. Под претекста, че той не знае
добре български език, губернаторът не утвърждава избора му и насрочва нови
избори. Този път е избран българин, което предизвиква бурни протести и
недоволство сред гъркоманите. Протест, подписан от 60 гръцки първенци,
е връчен на руския императорски комисар княз Дондуков. В него се казва,
че незачитането на избора на Лефтер Пастиас е несправедливо, защото утвърденият
преди това Мюлязим Халил Ефенди също не владее български език. Не може
да се каже доколко това отгаваря на истината, но определено турчинът се
ползва с уважението на българите. Мюлязим Халил Ефенди Афуз Мехмедов (1818
- 7.VII.1897) е роден в село Тюрк Арнаутлар, Провадийско, но израства във
Варна. Служи 25 години в крепостната артилерия, след което се занимава
с търговия. Заради търговските си успехи и голямата човечност се ползва
с всеобщо уважение. Преди Освобождението е кмет на Варна. С неговото име
се свързват първите опити за планиране на града. По време на Освободителната
война във Варна се струпват бежанци-мюсюлмани, които представляват огромна
заплаха за безчинства и грабежи над християнското население. Ползвайки
се с авторитет и влияние, Мюлязим Халил Ефенди успява да запази християнското
население. Той издейства от правителството стража, която да защитава християнското
население и в околните села. По тази причина българското население е позитивно
настроено към един мюсюлманин, но не и към гъркоманите - християни.
Друг повод за конфронтация е желанието на българите
да отпразнуват 11 май - денят на светите братя Кирил и Методий. Тъй като
българите не разполагат с подходящ храм за случая, се опитват да използват
за целта гръцки. В своите дипломатически донесения френският вицеконсул
Е. Боасе пише, че българите поискали от общината разрешение да отбележат
националния си празник с една литургия в манастира "Св. Константин". "Тази
молба беше отхвърлена, пише Е. Боасе, и те адресираха същото искане към
губернатора Баумгартен, който трябваше да ги приеме." Но и той не се ангажирал,
заявявайки, че България е християнска страна и не вижда никаква причина
да защитава един български свещенник който да служи в гръцка църква. "Духовете
бяха много възбудени, обобщава френският вицеконсул, и имаше опасения,
че може да станат вълнения, ако българите не получат разрешение за службата."
Опасенията за стълкновения между гъркомани и
българи се оказват основателни. В донесението си от 16/28 май 1879 г. Е.
Боасе пише: "Българите от Варна се отказаха да отслужат една литургия от
техен свещенник в гръцката църква "Св. Константин" по повод на празника
на свети Кирил и Методий. Няколко българи въпреки всичко се насочиха в
тази църква и провокираха гърците, които там имаха бдение. Българите провокираха
гърците, намиращи се в църквата. В сблъсъка българите са подпомогнати
от полицията. Пострадал е един грък - г-н
Румилиус Захаридис. В различните села на същия ден е имало сблъсък между
гърци и българи." Тези сблъсъци подробно са описани в един протест от 16/28
май 1879 г., подписан от 300 варненски гърци, и връчен на губернатора Баумгартен:
"Ние долуподписаните жители-гърци на тоя град
имаме честта да отбележим трудната позиция, в която сме поставени от известно
време по причина на нашата гръцка националност и да Ви поднесем нашите
високи почитания за справедливостта, която раздавате. Вашето горещо желание
е да живеят в съвършена хармония всички общности, които се намират във
Варна и да бъдат равноправни пред закона, който съществува в нашето княжество...
Но ние установяваме за наше голямо съжаление, че не съществува взаимност
от страна на българите. Съживена е една неизкоренима вражда срещу всеки
грък и тази вражда се демонстрира открито."
"Въпреки че мнозинството от населението е гръцко,
представителите на властта са българи. Тези служители се възползват от
позициите, които заемат, за да облагодетелстват българите. Нито разум,
нито задължения, още по-малко правото се зачита от тях в отношенията между
българи и гърци. Позволете Ваше Превъзходителство да Ви цитираме няколко
факти: В Кестрич, гръцко село, разположено недалече от Варна, Чауш Ради,
полицая Димитри и Стоян Конйонтоглу на 11 май 1879 г., празник български,
хванали са на полето Анастас Кица, Тодор, Димитри Стояноглу и са ги питали
защо работят на празничен ден. Тези нещастници са малтретирани, бити по
телата и питани по коя причина не празнуват."
"Във Варна г-н Джорджи, секретар на административния
съвет, живейки в къщата на Михаил Яну, грък и търговец на тютюн, нахлули
през нощта заедно с полицая Васко Карадоглу, хванали хазяина и го завели
в затвора. Там са го били безжалостно, викайки високо на глас, че той няма
никакви права. Полицаят Васко се опитал да накара секретаря да процедира
според правилата, но той не се съгласил. Заявил, че той е единствен собственик
на жилището и дори искал да окове във вериги съпругата и да бие бабата.
Събудени от виковете, пристигнало цялото семейство на търговеца. Всичко
това е по причина, че търговецът е поискал секретаря да напусне жилището
му, за да си потърси друг наемател."
"Близо до манастира "Св. Константин" г-н Слоресков,
диспутирайки с гърци за езика, той се е произнесъл срещу тях и тяхната
националност. Заминал си и се е върнал с Ради Чауш и Стоян Конйонтоглу
от Кестрич и хванали един от гърците г-н Захариадис. Те му вързали ръцете
и го били без жалост. Привързали го за опашката на един кон и са го влачили
до Трака Чешмеси, удряйки го безжалостно и използвайки всички видове заплахи
и обиди срещу гърците."
"Нашето намерение не е да пледираме гръцката
кауза за манастира, нито тази на гърците във Варна, нито тази на гърците
в областта, ние сме привърженици на конкретното право, защото всички граждани
имат права да се оплакват пред властта за несправедливостите, извършени
от кой да е. Ние установяваме единствено, че между българите царува една
всеобща неправда срещу гърците... Нашето най-голямо желание е да живеем
в мир с българите и да съществува разбирателство..."
Въпреки тези декларации за разбирателство и толерантност
от страна на гъркоманите поведението им е предизвикателно с проявите на
нелоялност към българската държава и нейните институции. Особена непримиримост
гъркоманите проявяват по отношение служенето в българската войска. Френският
вицеконсул Е. Боасе, който не може да бъде заподозрян в пристрастие към
българите, свидетелства в своите дипломатически донесения, че подлежащите
на военна служба гърци масово бягат: "Местната власт извършва в този момент
(24 май/5 юни 1879 г.) рекрут на млади мъже за армията. Наборът, който
трябва да се събере е 310 човека, от тях 240 от град Варна."
"Няколко гърци пожелаха да служат в местната
национална милиция. Приеха им молбите миналата събота, но те се отправиха
към Константинопол с австрийски кораб. След като се качили на кораба, губернаторът
помоли агента на компанията Лойд да му даде възможност да провери пътниците
на борда. Отказано му беше, тъй като корабът се беше отдалечил на няколко
километра в морето. Получих сведение, че няколко млади гърци от набор 1879
г. вчера са напуснали Варна на австрийския пасажерски кораб "Данубио"..."
В следващото си донесение от 30 май/11 юни 1879 г. Е. Боасе подробно проследява
проблема за военния набор. Съобщава, за бягството на нови 70 млади мъже,
които се укриват или в Константинопол, или в околностите на Варна. Губернаторът
се видял принуден да прибегне към старото изпитано средство - настанил
в домовете на дезертьорите войници. Родителите на бегълците трябвало да
ги хранят и на ден да им плащат по 1 франк докато се появят синовете им.
Някои от гърците протестирали, но били арестувани. До 30 май/11 юни се
отзовали само 33 новобранци, от които 28 гърци, 1 евреин, 1 арменец и 3
българи. За да се попълни квотата от 240 новобранци, военните власти се
принудили да мобилизират мъже от 20 до 24 годишна възраст. Въпреки тази
мярка до 2/14 юни са рекрутирани 112 мъже, от които 7 арменци, 20 българи,
84 гърци и 1 евреин. Това принудило местната власт да вдигне възрастовата
граница до 30 години. |