Минавайки в опозиция през март 1880 година, консерваторите насочват общите си политически действия към дискредитиране на либералното управление и засилване на общественото недоволство. Поощряват писането и изпращането на всякакви адреси, протести и подписки. По страниците на "Български глас" се появяват дописки от страната, свидетелстващи как "голтаците - либерали" са назначавани на държавни служби и как са "съсипвани почтенните търговци". В това настъпление на консерваторите варненското общество не взема участие до есента на 1880 година. Действително и от Варна има антиправителствени дописки в "Български глас", но те толкова силно са подчинени на местните проблеми в региона, че атакуват повече гъркоманството, отколкото правителството.
Варненските консерватори не са особено активни в подкопаване доверието към либералното управление, защото това може да се тълкува в полза на гъркоманите. От друга страна във Варна реално на власт са консерваторите, спечелвайки и парламентарните (за II ОНС), и местните избори. Депутати са Костаки Боюклиоглу, Осман Тютюнджи, Николай Даскалов, Велико Петров, митрополит Симеон, а кмет е Янко Славчев и повечето от общинските съветници са негови съмишленици. Само държавните служби в града са заети от либерали. Това положение донякъде удовлетворява и двете страни. През лятото на 1880 година варненските българи са ангажирани с княза, а през есента вниманието на варненската общественост е приковано в многократно провежданите избори за общински съвет, поради което атаките срещу либералното управление минават на заден план. Това в никакъв случай не означава, че варненските консерватори нямат свой политически облик. Ежедневните контакти с д-р Константин Стоилов през август месец водят до организационното им обособяване. На 20 септември "Варненски вестник" съобщава за предстоящото откриване на "Български клуб". Той се помещава в кръчмата на Антон Карабатак. Консерваторите я наричат клуб и там изработват общата си стратегия. Идеята за клубовете е на д-р К. Стоилов, който отбелязва в дневника си на 6 април 1880 година:
"Трябва да турим началото на един клуб, за да се обсъждат предварително всички въпроси, та в камарата хората да се явяват подготвени. Малцинството винаги трябва да иска да му се вписва името в протоколите; с това ще вземаме становище по всеки един въпрос и с течение на времето ще имаме базата за една партия. По-късно ще трябва и в провинциалните градове да основем клубове."
Докато пребивава във Варна, д-р К. Стоилов ежедневно обсъжда със своите съмишленици организационните проблеми на Консервативната партия и нейния орган вестник "Български глас". Вероятно така някои варненски среди стигат до идеята да учредят дискусионно пространство за политическите си съмишленици. На практика варненският клуб предшества основания в София на 7 януари 1881 година "Български клуб".
В края на 1880 и началото на 1881 година Консервативната партия активизира политическия натиск срещу управляващите либерали. Консерваторите използват всеки техен пропуск и слабост, за да дискредитират управлението им. Особено силни са атаките им срещу Драган Цанков. И варненският обществено-политически живот става организирана част от политическите борби между консерватори и либерали. През ноември - декември на 1880 година, когато в поредицата неуспешни избори се появяват все по-големи различия между кръга на "Варненски вестник" и съмишлениците на кмета Янко Славчев, варненските консерватори стават по-активни в атаките срещу либералното управление. Това става по повод църковния спор, провокиран от "Временните правила за църковно управление в Княжеството" на Драган Цанков. Митрополит Симеон, който и преди това не храни добри чувства към него, отхвърля "Правилата". В писмото си упреква Драган Цанков, че само той носи вината за конфронтацията с владиците. Подобни писма изпращат и останалите владици през август 1880 година, но консерваторите им дават гласност през ноември, когато се разглежда законопроектът. Отпечатани са в "Български глас" на 27 ноември.
Варненци, особено чувствителни на тема църковно единство, застават на страната на Св. Синод в конфликта му с Драган Цанков. Всъщност това е подкрепа най-вече за митрополит Симеон. През декември 1880 година кметът Янко Славчев успява да събере 150 подписа под протестен адрес срещу "Временните правила за църковно управление в Княжеството". С този адрес уведомяват Екзарха, че го подкрепят в борбата срещу законопроекта, който щял "да парализира единството на българската църква". Протестът обругава не толкова законопроекта, колкото вносителя му: "Убежденията на г-н Цанков нам са твърде добре известни, за да можем да имаме по-малко доверие към разпорежданията му въобще, а по църковните работи най-вече. От човек, който няколко пъти изменял религиозните си убеждения, не може да се чака добро за църквата, следователно и за нравственото и политическо направление на народа."
Либералите във Варна също откриват свой клуб в кафенето на Петър Мишайков. В началото на 1881 година Либералната партия предприема мерки за заздравяване на организацията си. Циркулярът по този повод, подписан от Петко Каравелов, Петко Славейков и Драган Цанков, предназначен за Варна, е адресиран до Кръстьо Мирски. Последвалата активност на Кр. Мирски по страниците на вестник "Независимост", показва, че той се налага като един от водачите на либералите във Варна.
Действията на варненските либерали са насочени в две посоки: разпространението на вестник "Независимост" в региона и защита на либералното управление по страниците на вестниците. С разпространението на "Независимост" се заемат окръжният управител Петър Станчев и секретарят му Жеко Сейреков. Според "Български глас" те получавали цели пакети "Независимост", които чрез околийските началници достигали до всички чиновници и селските общини.
С пропагандата на либералните идеи и отбиването на консерваторските атаки по страниците на печата се заемат Георги Кърджиев и Кръстьо Мирски. Съпругата на последния, Стефана Икономова-Мирска (1.V.1858 - 2.I.1937), със своята публицистична дейност също така отстоява либералните идеи по различни поводи. Тя е родена в Разград. Баща й Никола Икономов (1820 - 1897) е дългогодишен учител, ръкоположен за свещеник в края на живота си. Майка и Станка Н. Спасова-Еленина (1835 - 1920) е една от първите български писателки. Стефана Икономова завършва с отличие и златен медал Киевската Фундуклиева гимназия (1870 - 1878). Сред нейните съученички са Христина Бацарова, дъщеря на варненския учител Никола Бацарова (1818 - 1892), Теодора Стоилова, сестра на Константин Стоилов, Екатерина Великова-Пенева, бъдещата съпруга на Петко Каравелов, Милица Предич, дъщеря на Ана Предич и Минко Радославов и др. През май 1878 година Стефана Мирска се завръща в Разград. През есента на същата година тя е назначена във Варненското девическо училище със заплата "400 сребърни рубли, топливо и къща". На 23 септември 1879 година сключва брак с Кръстьо Мирски. Поради тази причина, когато е назначен за председател на Балчишкия окръжен съд, той моли с телеграма министър Греков за подобна служба във Варна. Известно време работи като паспортен пристав във Варна, но все пак на 3 ноември 1879 година приема длъжността в Балчик. През този период Кръстьо Мирски особено активно се занимава и с публицистика. Той следи не само всички издания в Княжеството и Източна Румелия, но и доста чужди.
В края на 1880 година Георги А. Кърджиев преустановява издаването на "Варненски вестник", защото от 12 декември е назначен за член на Варненски окръжен съд. Проблемът за печатно издание на български език във Варна не е въпрос на личностна самоизява или партийна пропаганда, а национална потребност. Затова може да се допусне, че е имало договореност между Георги А. Кърджиев и Павел Калянджиев веднага след спирането на "Варненски вестник" да започне издаването на нов български вестник във Варна.
Павел Цанев Калянджиев (1838 - 1890), използващ псевдонима Първан Клатев, е роден в Лясковец. Син на Цаню Калянджи и брат на Иван и Стоян Калянджи. Учи в Лясковец и Свищов. Доброволец в руската армия през Кримската война (1853 - 1856). Продължава образованието си в Болградската гимназия. Завършва Ришельовския лицей в Одеса с руска стипендия. Неговият брат Иван Ст. Иванов, който от 1856 година живее в Кишинев, е попечител на българските селища в Бесарабия от 1860 до 1868 година. През 1861 година Павел Калянджи е назначен за главен учител в Централното училище в град Комрат. Същевременно той получава и задачата до контролира българските училища във всички селища в Бесарабия, за които написва и учебници. В подведомственото му село Задунаевка се е срещал с Христо Ботев. Поддържа тесни връзки с Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Кирияк Цанков, Иван Грудов. Заедно с брат си Иван събират парични помощи от кишиневските българи и ги предават за въоражаването на четата на Христо Ботев.
Павел Калянджиев е публицист, фолклорист, преводач, автор на учебници. Дописен член е на Българското книжовно дружество (1871), временен сътрудник на вестниците "Българска пчела" (1863) и "Дунавски лебед" (1867-1869); автор е на "Български буквар, нареден по последната най-нова метода на Павла Калянджи" (1861). Благодарение на огромната книжовна дейност на братята Иван Ст. Иванов и Павел Калянджи в българското просветно дело в Бесарабия настъпва истински прелом. След Освобождението Иван Ст. Иванов остава да живее в Кишинев, а брат му се заселва във Варна. Купува два турски чифлика, занимава се с търговия и адвокатстване. Много е близък с Тодор Н. Шишков, с когото го свързва "тридесет години здрава и постоянна дружба".
На 16 декември 1880 година Павел Калянджиев в специално обявление съобщава, че ще издава вестник "Свободна България". Амбицията на Павел Калянджиев е да направи независимо издание: "Нашата газета ще разгледа всички въпроси независимо от всяка партия, била тя консервативна или либерална. Ще напада или одобрява само доброто, без значение на партията." Въпреки тази декларация, "Свободна България" става орган на варненските консерватори Тодор Н. Шишков, Перикли Хавезов, Янко Славчев и др. От Цариград активно им сътрудничи д-р Караконовски.
Васил Кочев Караконовски (1840 - 1905) е роден в Ловеч. Завършва гимназия в Белград (1859) и медицинския факултет на Московския университет (1859 - 1864), издържан от Славянския благотворителен комитет. Лекар е в руското посолство в Цариград. Участва активно църковно-националните борби. След Освобождението до края на живота си остава да работи в руското посолство в Цариград и поддържа приятелски връзки с много варненски общественици.
Най-активната фигура сред варненските консерватори е Тодор Николов Шишков (27.V.1833 - 15.VI.1896). Роден е в Търново, където учи в гръцкото училище до 1847 година. Учителствува в Търново (1851 - 1852) и Стара Загора (1856 - 1861). От 1862 до 1865 година следва литература в Париж, Сорбоната и в College de France със стипендия на Високата порта, издействана от Йосиф Дайнелов. От това време е познанството му с Григор Начович. Слуша лекции по славянска филология в Прага (1866). Кореспондент на в. "Колокол". В България е учител по френски език, български език, физика, аритметика и др. в Сливен (1866 - 1869), Горна Оряховица (1869), Търново (1869 - 1870; 1873 - 1877). Председател е на Търновското читалище (1870), в което изнася лекции и участва в театралния живот на града. Негов ученик е Стефан Стамболов. От 1871 до 1873 година е учител и управител на българското училище във Фенер, Цариград. Изработва нова учебна програма за училището. Тодор Н. Шишков е един от авторите на проекта за създаване на смесени българо-турски училища. Преди Освобождението сътрудничи на "Цариградски вестник", "Български книжици", Българска пчела", "Македония"; автор е на учебниците по аритметика, граматика и френски език. След Освобождението се установява във Варна - секретар в губернаторството (1879), инспектор (директор) на държавното реално училище (1879 - 1880) и помощник-прокурор при Варненски окръжен съд (1880 - 1881). Използва псевдоним "Грешний Йона". Обект е на иронични нападки в печата от страна на Захари Стоянов и Георги Кърджиев. Макар че Тодор Н. Шишков е последователен консерватор, не е особено близък с Начович , а Константин Иречек изпитва неприязън към него.
Самият Павел Калянджиев не е консерватор, но неговото крайно русофилство го свързва с тези среди. Инициатор е за учредяването във Варна на "Общество за взаимен кредит и търговия с Русия" (1880 - 1883), с което ангажира и брат си в Кишинев. На 10 юли 1880 година Павел Калянджиев от страниците на "Варненски вестник" съобщава, че "в града здраво се мисли за съставянето на едно общество, което има за цел да залавя търговски предприятия изключително с Русия". Според него търговията запада, а за съживяването й са необходими капитали. "В Русия, се казва в статията, както естествените, така и промишлените произведения излизат и по-чисти, и по-спорни, и по-трайни от онези, които за зла чест до нине и сега още се снабдяваме из Австрия и Англия... Всеки, вярвам през войната например е пил поне един чай с руска захар, вкусвал е и ръжен хляб, но твърде вкусен руский "кислий хляб". Освен икономическата изгода, се изтъква, че "ний сме свързани и вечно ще останем така с Русия..."
Тодор Н. Шишков, Павел Калянджиев и Иван Карловски подготвят проекта на устава, който се обсъжда на 16-18 юли 1880 година. На първите обсъждания участват общо 16 човека. На 26 август вече 30 варненци обсъждат устава и вземат решение той да се напечата и раздаде на всички българи в града. Решението е взето с 23 срещу 7 гласа. На 29 август под председателството на Михаил Колони общото събрание взема следните решения: 1. Основава се във Варна "Търговско общество за български и руски стоки и взаимен кредит", което ще се управлява по устава, приет на 17 юли; 2. Временно се назначават П. Калянджиев и Ив. Карловски за секретари, за да записват акционери; 3. Управителния съвет ще се избере на следващото събрание. То е свикано на 9 септември 1880 година и за временно ръководство са избрани Михаил Колони, д-р Йорданов, Арсениев, Павел Калянджиев, Нико Касабов, Никола Провадалиев, Христо Нойков. Присъстват 70 души, които подписват протокола, а 16 акционери поставят началото със 7 000 франка. Според френският вицеконсул във Варна Търговското общество е дело на русофили с цел да въоражават доброволци за освобождението на Източна Румелия и Македония. Зад търговската дейност трябвало да се прикрие политическа дейност в неосвободените български земи. Най-активната фигура според Анри Мотте е Михаил Колони, който е направил "голямо пътуване в Македония и Румелия". Може да се предполага, че тези подозрения са внушени от гръцките търговци, с които френският вицеконсул поддържа тесни контакти. Противник на новоучреденото търговско общество е и Перикли Хавезов. Той е директор на друго търговско акционерно дружество и вероятно конкуренцията е причина за неговата позиция. С положителност може да се твърди, че Варненското търговско общество до 1883 година се занимава с търговски операции. Първите доставки от Русия пристигат през май 1881 година. Внасят захар, водка, чай, брашно, въжета, самовари, сапун, одеколон и др.
По устав и по решение на общото събрание на акционерите от 29 май 1883 година ликвидацията на търговското общество е в краят на календарната 1883. Една от причините да не се удължи съществуването на Българо-руското търговско общество е "неудовлетворителното възнаграждение на акционерите от операциите". Ликвидационна комисия в състав Иван Мънзов, Петър Янев, Никола Мирски и В. Ненков приключва делата. За периода 1880 - 1883 година са натрупани немалки активи, като складови помещения и собствен магазин, които са продадени на търг след ликвидацията. Не е случайно, че разочарованията от режима на княжеските пълномощия съвпадат с неудовлетворение от търговията с Русия. През 1881 година обаче нещата не изглеждат така и руската подкрепа за режима е достатъчно основание за русофили като Павел Калянджиев да са в лагера на консерваторите.
Шефовете на Консервативната партия не поддържат контакти с Павел Калянджиев и дори не приемат на сериозно издавания от него вестник. От своя страна той искрено ненавижда някои от водачите на Консервативната партия, като Димитър Греков, за което остро го критикува Тодор Н. Шишков. Независимо, че не споделя политическите виждания на консерваторите Павел Калянджиев се конфронтира с варненските либерали и най-вече с Георги А. Кърджиев.
Като безспорен лидер на варненските либерали се налага младият Кръстьо Мирски. Още преди да получи циркуляра на Каравелов, Славейков и Цанков той се нагърбва със защитата на конституционния ред и управлението на либералите. Във връзка с една антиправителствена статия в "Courrier d'Orient" подготвя протест от името на варненските граждани срещу опитите на консерваторите да подкопаят авторитета на кабинета пред Европа. Протестът завършва с думите: "Дълбоко е презрението ни против всички злонамерени неприятели на днешното правителство. Подписаните молим да се обнародва настоящият ни адрес за знание на всички, че не са съгласни варненските българи, с едно незначително изключение, които симпатизират на властолюбците." На 27 декември 1880 година закачат този текст в кафенето на Петър Мишайков, за да се подпишат съмишлениците им. Събират 70 подписа.
Първата реакция на консерваторите е и те да отговорят с подобно нещо. Тъй като под ръка имат само протеста на Янко Славчев срещу "Временните правила за църковно управление в Княжеството", те го отпечатват в брой първи на "Свободна България". Вестник "Български глас" обаче провокира по-активна позиция от страна на варненските консерватори и Янко Славчев се заема с нова подписка. Този път успява да събере само 30 подписа, но за това пък те били на "по-големите български първенци".
В тази престрелка от подписки и нападки по страниците на "Български глас" и "Независимост" се включва и русенският вестник "Работник". Той започва да излиза от 1 януари 1881 година като орган на "кръга на народната партия", т. е. на Либералната партия в Русе. Редактори на вестника са Захари Стоянов, Димитър Маринов и Тома Кърджиев. Автор на дописките от Варна е Георги А. Кърджиев, а на 15 февруари 1881 година той се премества в Русе за да стане отговорен редактор на същия вестник.
Георги Кърджиев остро напада още първия брой на "Свободна България": "С нетърпение очакваната "Свободна България" на П. Калянджиев най-сетне излезе на бял свят. "Вестник независим от партии", а първият му брой не мирише на таквази неестествена независимост. И това е една чорбаджийска газета..."
От този момент започва истинска война между двата вестника. На страниците на "Свободна България" Тодор Н. Шишков развива типично консервативните схващания за "тиранията на болшинството", за свободата и самоуправлението, за правата и задълженията на човека и гражданина и др., на които опонират Кръстьо Мирски в "Независимост" и Захари Стоянов в "Работник".
Особено остра неприязън Тодор Н. Шишков изпитва към Георги А. Кърджиев, когото обвинява в разпуснатост и своеволно напускане на окръжния съд. Това са атаки и срещу Кръстьо Мирски, който е председател на окръжния съд.
В началото на 1881 година във Варна все още няма партийни организации в буквалния смисъл на понятието. Оформят се два непримирими лагера:
Либералски на Кръстьо Мирски, Петър Станчев, Иван Кавалджиев, Петър Мишайков, Жеко Сейреков, които са подкрепяни от Захари Стоянов, Георги А. Кърджиев, от вестниците "Работник" и "Независимост". Те имат силно присъствие в държавната администрация, като окръжно управление, околийски началници и съд, а техен политически център е клубът-кафене на Петър Мишайков.
Консерваторският лагер е представян от Янко Славчев, Перикли Хавезов, Тодор Н. Шишков и др. Те превръщат вестник "Свободна България" в своя трибуна, а са подкрепяни от Стоил Д. Попов от Русе и тамошния вестник "Българин", от митрополит Симеон от Шумен и консервативния орган "Български глас". Политическият им център се помещава в кръчмата на Антон Карабатак.
Събитията след покушението на 1 март 1881 година срещу император Александър II изведнъж поставят тези два лагера в центъра на политическите събития. Варненци научават за атента още същия ден. Руският консул официално поканва колегите си в своята резиденция, за да им съобщи новината. В окръжното управление е отслужена специална литургия, а директорът на гимназията държи реч. Градът потъва в траур - магазините са затворени, кепенците им са спуснати и черни жалейки са провесени по къщите.
Консерваторите използват умело покушението в кампанията си срещу либералите. Експлоатирайки чувствата за признателност към император Александър II, обявяват българските либерали за също такива нихилисти, каквито са цареубийците. Целта на тази кампания е преди всичко да дискредитира либералната власт в очите на Русия и да предложи аргументи на княз Александър I за промяна в управлението. Между многото небивалици и измислици, с които консерваторите правят тези внушения, вестник "Работник" сам дава оръжие на своите противници. В брой 14 от 7 март е отпечатана дописка от Варна, в която анонимен "интелигентен работник" не изразява съжаление за смъртта на император Александър II и дори се надява, че "положението на работите вече, ако не другаде, то поне в Русия ще се обърнат към добро". Едва през 1909 година в книгата си "Стефан Стамболов и новейшата ни история" Димитър Маринов признава, че дописката е писана от главния редактор на вестника Георги А. Кърджиев. През 1881 година обаче запазването на анонимността е добре дошло за разпалване на истерията около българския нихилизъм. Според Симеон Радев и Димитър Маринов княз Александър I показал на император Александър III дописката в "Работник" за да получи подкрепата му за преврата, а според Захари Стоянов всичко това можело и да не се случи ако не е бил Стоил Д. Попов.
Стоил Д. Попов има лични основания да ненавижда варненските либерали, защото по техен донос е уволнен като председател на Варненския окръжен съд и мястото му е заето от младия Кръстьо Мирски. Още на другия ден, 8 март, Стоил Д. Попов гневно реагира от първа страница на весник "Българин" срещу варненския дописник на "Работник". Варненските консерватори не оценяват мащабите на начинанието и се задоволяват да набедят учителя Иван Мавров като автор на дописката. Иван Мавров е възпитаник на Болградската гимназия (1876). Като нейн стипендиант завършва естествени науки в Новорусийския университет в Одеса (1879), след което се завръща в България и работи като учител. Неговият грях е, че е либерал и като такъв отказва да подпише протеста на консерваторите против "българския нихилизъм". Нарича протеста "донос" и това е достатъчно да бъде обявен за автор на дописката във вестник "Работник".
Притеснен от това обстоятелство, Иван Мавров иска опровержение от вестник "Работник". Отговорът на Георги А. Кърджиев е двусмислен и в тон със злополучната дописка: "Ние се чудим какво ви подбужда да искате обявяването, че не сте вие авторът на оная дописка от града ви, която стресна г-н Ст. Д. Попов и редакторите на "Българин". Мислите ли, че и вие ако я бяхте написали, щели сте да сторите смъртен грях." След това опровержение министърът на народното просвещение Константин Иречек записва в дневника си на 21 март: "Нихилизмът в България. И учителят във Варна, също възпитаник на Азиатския департамент, трябва да се изгони. Написал нещо в "Работник". Сега обществото се бунтува против него, може би някъде ще го натупат..." Под натиска на митрополит Григорий Иван Мавров е уволнен от учителска длъжност.
Същевременно Стоил Д. Попов продължава да нагнетява обществена непримиримост към дописката от страниците на вестник "Българин". От Варна в акцията се включва Тодор Н. Шишков: "Известният пасквил вестник "Работник", самозван орган на народната партия, ако съществува у нас и такава партия, в броя от 7 март 1881 година прави извлечение "из едно приятелско писмо от един (подобен нему) интелигентен работник от Варна. Когато цяла България днес е покрита с траур и оплаква..., то един "интелигентен работник" или по-добре изверг във Варна, ще намери да се радва на тази ужасна смърт, която дъха и ще дъха на вечно отмъщение..." По-нататък Тодор Н. Шишков дава примери от Франция как са осъдени на затвор и глоби граждани, които одобрявали покушението.
С тези примери всъщност консерваторите подготвят варненското общество за следващата си стъпка. Те написват протест, чиито автор според Захари Стоянов е пак Тодор Н. Шишков. Янко Славчев и опълченецът Върбан Папанчев събират 75 подписа под протеста. Този път не се задоволяват само с публикуването му в "Свободна България" и в "Български глас", но и го връчват на прокурора като обвинение срещу редактора на вестник "Работник" и неговия дописник. Всичко това варненските консерватори обсъждат на специално заседание под председателството на Янко Славчев в клуба си при Антон Карабатак и носи дата 15 март 1881 година.
Заседанието не е тайна за либералите, защото още на другия ден, 16 март, те излизат с контра-протест с 300 подписа. Кръстьо Мирски е авторът на контра-протеста, за който изпраща телеграма до "Независимост", а е отпечатан в "Работник". Съдържанието на телеграмата и контра-протеста е почти идентично и атакува най-вече Янко Славчев: "...няколко злоумишленици, наши съграждани, начело с градския кмет Славчев, са предприели да лъжат простодушните ни съграждани по кръчмите, за да подписват тайно и коварно съчинени протести до Вас (княз Александър I) и до текущия прокурор, против вестник "Работник" с умишлена цел да компрометират настоящето положение на работите в полза на презрените властолюбци, бивши министри Греков-Начович и сие, които посегнаха за унищожение на конституцията ни..."
С друга статия във вестник "Независимост" Кръстьо Мирски остро напада вестник "Свободна България" и лично Павел Калянджиев и Тодор Н. Шишков. Критикува статиите на последния и го обвинява, че е "против конституцията и иска да се замени конституционното управление с деспотическо". Особено болезнено приема критиката Тодор Н. Шишков, който е доста по-възрастен, но е само помощник прокурор в окръжния съд, на който е председател Кръстьо Мирски.
В два последователни броя на вестник "Свободна България" Тодор Н. Шишков и Павел Калянджиев полемизират с Кръстьо Мирски. Явна е амбицията им да го унижат и дискредитират, защото си служат и с лични нападки, че не е достатъчно образованието му от земеделското училище за поста, който заема; че от суета, за да подражават на своите съграждани Раковски, Изворски, с брат си Никола са променили фамилните си имена от Попов на Мирски. В нападките си го обвиняват, че използва служебното си положение за тясно партийни интереси и посочват ревизията на мировите съдии във варненски съдебен окръг, която извършил на 4 март 1881 година: "Мирски два пъти просил министъра да му даде такова поръчение, като му обещал, че навсякъде откъдето мине, ще блажи и прославя министерството. А главното е, че Мирски иска да се препоръча за велик човек и даже добър за достойник (министър). В едно време той представя в министерството своите мекерета за способни, а другите съдии, които не са му предани, за неспособни."
Според Кръстьо Мирски противниците му са отишли твърде далече с оскърбленията и на 6 април дава под съд Павел Калянджиев. В пет точки формулира обвинението си за клевета. Ударът колкото е изненадващ, толкова и силен, защото пак за клевета е даден под съд Павел Калянджиев и от командира на варненската дружина капитан Плец. По същото време Павел Калянджиев има гражданско дело срещу Петър Мишайков. Вероятно и от Тодор Н. Шишков е потърсена сметка за публикациите срещу председателя на съда, защото на 11 април 1881 година е уволнен от длъжността помощник прокурор.
Този развой на конфликта още веднъж дава повод на варненските консерватори да негодуват срещу управлението на Либералната партия: "Имаме доста примери, че председателите на по-многото съдилища са станали книжари да разпространяват органите на двата кръжока "Независимост" и "Работник", станали са дописници, доносчици и прикащици. Те не се водят от убеждения, ами яко покорнейши слуги, вършат това, което им приказва министър Каравелов."
Така през месеците март - април варненското общество е въвлечено в кампанията на консерваторите срещу управлението на либералите. Резултът от всички тези протести, подписки, статии, съдебни дела и административен натиск е силната политическа поляризация. И двата лагера чрез посочените политически действия оформят политическите си принципи и мобилизират съмишлениците си. Факт е, че варненските консерватори имат по-малко последователи и дори претенциите им, че след тях вървят "най-личните и свестни граждани", не са убедителни. Например отказът на Хар. Левтеров, един от най-влиятелните варненски търговци, да подпише консервативния протест, смущава редакторите на "Свободна България" и те са принудени да дадат някакво обяснение на този факт. Освен това някои от подкрепящите Янко Славчев и Перикли Хавезов заради русофилските си убеждения, не приемат да ги отъждествяват като оръдия на вестник "Български глас". Същите тези крайни русофили по-късно минават в лагера на либералите като последователи на Драган Цанков. В крайна сметка целта на консерваторите не е спечелване на привърженици, а провокиране на общественото недоволство от либералното управление.
През тези напрегнати дни на 1881 година либералите във Варна имат повече последователи от противниците си. Това е видно не само от броя на подписите в протестите, но и от резултатите в местните избори. Многократно проваляните от август 1880 година избори за градски съвет са проведени на 6 април 1881 година.
Самите либерали смятат, че са спечелили бляскава победа. Иван Кавалджиев с несдържана радост телеграфира до вестник "Работник": "Честит съм да известя, че защитниците на Конституцията победиха мраколюбците и при вчерашните избори за общински съвет. Не се избра нито един от тукашните шепа чорбаджии, слепите поклонници на Греков, Начович и изменниците на народа."
В този дух и Кръстьо Мирски изпраща телеграма до "Независимост": "Ново възтържествуване на правдата и свободата. Тукашните чорбаджии не прокараха нито един свой кандидат за новия общински съвет и в комисията за прегледване сметките на стария състав. Избраните до един са от народната партия. Варненци и в тоя случай бляскаво показаха, че презират и не съчувстват на малобройната противонародна партия, която тъй предателски черни народа и народните водители."
Консерваторите също признават загубата си и я обясняват с гръцката подкрепа за либералите. Успехът на либералите се дължал на агитацията сред гърци и турци от Иван Кавалджиев, Петър Мишайков и Петър Янев.
За общински съветници се състезават общо 43 кандидати, които по броя на гласовете се подреждат така: Михаил Колони - 480, Георги С. Попов - 474, Харалампи Левтеров - 471, Петър Мишайков - 469, Иван Кавалджиев - 462, Георги Илиев - 459, В. Велисариу - 375, Константину - 367, Ат. Ст. Боюкловлу - 367, Али-бей Шакир-заде - 362, Басфи Ефенди - 353, Фишекчи-заде - 350, Ахмед Афи - 347, Петър Янев - 342, Стефано Пападопуло - 337, Нуман Ефенди - 297, Д. Мистакиди - 295, Китринопуло - 281, Григор Карабатак - 281, Абдул Джебар - 278, Христо Нойков - 247, Ив. Мастрокостанди - 243, Нико Касабов - 234, Сава Марков - 232, Янаки Жеков - 230, х. Дечо Василев - 225, Стат Паница - 224, Андон Недялков - 221, Терзи Енгибар - 210, Н. Черногорчевич - 206, Оханез Апелиян - 206, С. Зафиров - 204, Перикли Хавезов - 188, Артин Зукесян - 188, доктор Христов - 174, Сивриоглу - 155, Саркиз Оутиян - 108, Провадиоглу - 106, Васил Флори - 95, Аргеринидис - 94, Каранфил Трано - 88, Парусиади - 84 и Бургазли Хафуз - 84.
Най-виднитие варненски либерали като Михаил Колони, Георги С. Попов, Харалмпи Левтеров, Петър Мишайков, Иван Кавалджиев, Георги Илиев, Петър Янев и Христо Нойков са избрани в общинския съвет. Това става благодарение на гласовете на гърците, чието доверие към либералното управление нараства след назначаването през септември 1880 година на Стерю Анастасиади за съдия и на Стефано Пападопуло за помощник кмет. И френският вицеконсул предполага в своите донесения, че действията на българите и гъркоманите са съгласувани: "Между 21-те избрани съветници има българи, турци и арменци. Една предварителна договореност се усеща между българи и гърци. Гърците имат едно много активно число в Съвета. Гърците гласуваха за българските кандидати и на това тяхно поведение в изборите българите не бяха достатъчно верни на поетите ангажименти. Българите си осигуриха мнозинство в Съвета, а председател на общината ще стане Колони, който получи най-много гласове. Със задоволство констатирам, че противно на последните два избора, тези бяха извършени коректно благодарение на енергичните действия на префекта. На предните избори той беше публично засипан от протести срещу извършените нарушения."
Предпочитанията и на варненските мюсюлмани са за либералите. Това твърди и управляващият британското вицеконсулство във Варна А. Ж. Брофи: "Тук мюсюлманският елемент е един важен фактор във въпроса за гласоподаването; турците естествено нямат никава причина да подават гласове с тази или онази партия, но те горчиво помнят произволите и преследванията, на които са биле изложени с одобрението, а понякога даже и от самото тъй наречено консервативно правителство, когато то беше на власт. Тези преследвания се прекратиха след преминаването властта в ръцете на Либералната партия и след успокоителните мерки на генерал Ернрот. Поне те не са се повтаряли в тъй рязка форма, тъй щото турците пак ще подават своите гласове за либералите."