"Крепостният зид обхващаше не само стария град,
но и новата му част, и слизаше далеч зад турската държавна болница до самата
стара железопътна гара, където също имаше голяма табия. По крепостната
стена се редяха само няколко великолепни железни порти, които се пазеха
от войници и през нощта се заключваха."
"Турското средище на града беше "Мусала". Двустволести
и клонати тополи засенчваха старинна чешма с два буйни чучура. До чешмата
стоеше мрамор на "Мусала" - просната голяма мраморна плоча върху две каменни
колони. На нея турците опяваха своите по-видни покойници - предаваха ги
на Аллаха; от където беше се създало и названието на площада."
"Под клонатите тополи се редяха ниски маси с
дървени столчета: тук бейовете сърбаха кафета, смучеха наргилета - "кейфуваха".
И по рамазана пак тук осъмваха със зурли и тъпани. Също байряма си празнуваха
тук като устройваха в самата стъгда и "гюреш", т. е. борба на пехливани".
"По източния ъгъл на стъгдата - мястото на последния
хотел "Преслав" бяха "аджемите" - низки дюкяни на персийци с по-наведени
"джамлъци", които откриваха ками и ножове с украсени дръжки. А ъгълът към
сегашното арменско кафене се заемаше от "ахтари" - първични дрогерии."
В спомените на съвременниците там преобладават
турския и гагаузкия елементи и се говори само турски език. Единствено в
кафенето на Петър Янев е използван български език. Това кафене, посещавано
от младите български чиновници, за да пият кафе, да играят на карти и табла,
се превръща в един от центровете на обществено-политическия живот в града.
За варненци своеобразен символ на площад Муссала
е един вековен кавак. "Под него стояха много масички и столчета, които
се заемаха от многобройни консуматори на кафе и пушачи, с най-разноборазни
цариградски цигарета в устата, и с изправени пред тях наргилета." Не само
нравите, но и облеклото им тогава е ориенталско: "потури с разни форми
и дълбочини, - от прости шаячни и черни до сукнени с особена светла синина,
орнаментирани с разни гайтанени зигзази; салтамарки също от разни материи
и пак обишити с гайтани; пояси от разна ширина и цветове, черни еврейски
джубета и пр. и пр."
Професор Цани Калянджиев, който живее във Варна
от 1880 година, описва площада така: "Мусала - център за обществения живот
на турското население е като предверие на турската махала. Остатъци от
нея и до сега (1940) съществуват по стръмните спускове наляво от театъра.
Живописна бе картината на насядалите пред кръглите масички турци под знаменития
и сега покоен кавак пред кметството."
"Пред всеки кефуващ любител на кафето стоеше
голяма финджана с димящата благоуханна течност, която се смучеше на малки
порции с гръмогласно апетитно сърбане. На масичките стърчаха разноцветно
украсените наргилета с разигравана в тях вода от вдишвания тютюнев дим.
Второ сборище на Мусалата беше турското кафене, наречено сега "Балкан".
Там се събираше на почивка турския и изобщо инородния елит. Трети център
бе петъряневото кафене, сегашното "Опера", което се посещаваше от български
елемент начело с тогавашното чиновничество. Единствено там можеше де се
чуе български език, представляван от разни наречия на дошлите от вътрешността
българи търговци или чиновници. Украшение на Мусалата - голямата бакалия-магазин
на Мустафата, който снабдяваше града с най-добрите смирненски плодове -
портокали, лимони, нарове, смокини, стафиди и др., с цариградски локуми
и халви... Сам Мустафата често се изтъпанчваше пред магазина, облечен в
сини сукнени потури и салтамарка и опасан с широкия си шарен пояс."
Двадесет години по-късно и Анастас Иширков дава
описание на Мусалата. В началото на ХХ век площадът вече има друг облик:
"Мусалата е многоъгълен площад в центъра на града, главно кръстопътище
на много улици. Кафенета, кръчми и малки гостилници, които принадлежат
на турци, българи, арменци, гагаузи и персийци заемат околовръст площада
и служат за сборен пункт на най-разнообразно население. В този оживен център
се срещат всички граждани; тука е главното randez-vous на мъжете. Първата
станция за всички чиновници после уморителна канцеларска работа е Мусалата.
Изходна станция на всички чиновници сутрин и на пладне на пътя за канцеларията
е пак Мусалата. Тук е сборният пункт и на адвокатите, чиито писалища се
редят недалеко от площада."
Между гръцката и турската махала и морския бряг
е кварталът на варненските евреи. Първите евреи пристигат от Испания през
ХVI век. Първоначално те се заселват в Солун и Цариград, откъдето идват
във Варна. Според Ст. Кабакчиев началото на еврейската махала във Варна
е поставено по време на Кримската война. Стефан Кабакчиев е роден във В.
Търново на 14 декември 1834 година. Живее във Варна от август 1854 до юли
1856 година. В продължение на 17 години (1860-1877) е учител в колонията
Чешмекьой, Бесарабия и Болград. След Освобождението се връща във Варна
(1878) и заема длъжностите секретар на Варненския губернски административен
съвет, съдия в окръжния съд, адвокат, а в 1910 година е пенсионер. От 1879
до 1884 година е училищен настоятел. В своите спомени той пише:
"В 1853 година имаше във Варна само двама евреи:
Адолф и Мариас Тедески; първият беше австрийски вицеконсул, а вторият агент
на параходното дружество "Лойд"; те се занимаваха и с търговия. Първият
местен евреин, който дойде и се засели в 1854 година е Давичон (Провадиец);
той дойде на служба у Тедески. Когато са придошли във Варна повече евреи
(през 1854 и 55 г.), направена била като молитвен дом една дървена барака
на мястото на сегашната синагога. Това място било градскообщинско; то служило
като склад на дървен материал на братя Тедески; по поискване на консула
А. Тедески, турците позволили да се направи тук молитвен дом на евреите.
Вдовицата на А. Тедески подигнала после спор против еврейската община за
мястото, гдето е синагогата (гл. гражд. дело на Варненски окръжен съд N
299, 1899 г.; в това дело се споменува за дохождането на Давичон във Варна).
До края на XIX век във Варна се заселват немски
и руски евреи. Те се препитават главно като сарафи, търговци, тенекеджии,
стъклари и хамали.
"Балък-пазар беше арената и за израилското население,
чиито ръководни фактори се разхождаха важно по неговото продължение, облечени
в изискано европейско облекло и въоражени в лявата си ръка с полуметрови
броеници, а в дясната - с луксозен бастун. Наред с този интелигентен елит
личеше подвижното нервно и вечно суетящо се в делови разговори и в работа
еврейско мнозинство с типичните ориенталски бради, завити в характерните
халати
и джубета."
На запад между гръцката и турската махала е арменската.
Това всъщност е сърцевината на тогавашна Варна. Арменската колония във
Варна е много стара. По предание произходът на варненските арменци е от
град Ани (столица на Армения, разрушена през 1061 година от селджукските
турци). Църквата им във Варна е построена през 1842 година върху по-стар
арменски храм. Като редактор на "Варненски кореняк" Атанас Манов често
получава от съгражданите си различни материали за миналото на града с цел
публикуването им. През 1937 година Михран Скон му предоставя преводите
на арменски надписи от надгробни плочи, с които е постлан светия олтар
на църквата. От техните дати (20.VIII.1677 г., 12.III.1695 г., 1770 г.,
1782 г., 10.IХ.1786 г.), както и от входния надпис на църквата, благославящ
хаджи Саркис като инициатор за строежа, е очевидно, че основите са на по-стар
арменски храм. През 1882 година във Варненския окръжен съд е гледано едно
дело на Арменската община срещу градската община. Арменската община иска
да възстанови право на собственост върху един парцел, който й е отнет от
турската власт преди Освобождението. Като доказателство за правото на собственост,
арменците разказват следната история: Около 1762 година братята Манук Бей
купили въпросният парцел, сред който имало извор. Изворът бил покрит от
камък с арменски надпис. Този камък бил отнесен през 1830 година от руските
войски при тяхното изтегляне от града. Пожарът във Варна през юли 1854
година унищожил изворът, поради което арменският народ във Варна издигнал
на същото място чешма. Впоследствие обаче, по заповед на мютесарифа, на
същото място градският съвет построява сгради без да възмезди арменската
община. Тази история е потвърдена от много свидетели в съда. Сто и двадесет
години преди съдебния процес, когато става закупуването на парцела, каменният
надпис вече толкова е свързвал арменската общност с града, че тя се чувства
задължена да издигне на същото място чешма.
Според Кирил Г. Попов най-много арменци по онова
време има във Варненско. Една официална справка от 10 февруари 1882 година,
озаглавена "Ведомост за числото на арменците в Българското княжество" дава
възможност да се сравни броя на арменците в по-големите градове. Най-много
са във Варна - 1 381, следва Шумен - 1 035, Русе - 861, Х. О. Пазарджик
(Добрич) - 400, Силистра - 386, София - 115 и т.н. Варненските арменци
се препитават с търговия и сарафство. Търговията им е дребна - те са кафеджии,
тютюнджии, касапи, бръснари и др. В ежедневието при общуване си служат
с турски език, а на арменски говорят само в своите църкви и училища.
На юг арменската махала граничи с турската, източно
- с гръцката, а на запад и север от тях са варненските гагаузи. "Завоевателите-турци,
пише А. Страшимиров, трябва да са били изненадани, когато са превзели Варна.
Те са заварили тук население, което говори езика им, макар да не е мохамеданско.
И се проявили завоевателна мъдрост: северната по-голяма част на града те
са предоставили на това заварено население - гагаузите. А сами са заели
южната част на града към пристанището и езерото. Това деление се е пазело
най-строго. Турските лозя, техните излети и разходки бяха на юг към "Каваците",
западно от Галата; така цялата северна половина на града и всичките лозя
край морето и под рида на Франга бяха предоставени на гагаузите."
Гагаузите са православни християни, но говорят
на турски език. Техният етногенезис все още представлява научен проблем.
Съществуват различни хипотези за произхода на гагаузите, но тяхната научна
аргументация не е достатъчно убедителна. В своето изследване "Старото българско
население в Североизточна България", проф. Милетич отбелязва, че има два
вида гагаузи: "Търсейки старо, "ерлииско" население, човек се натъква на
тъй наречените гагаузи, които тъй също минават за стари жители на тия области.
Под "гагаузи" народът разбира изобщо християни, чийто матерен език е турски.
Ала при по-близко запознаване с всички тия "гагаузи", излиза на яве, че
у народа се различават два вида гагаузи - именно "гагаузи", които се считат
българи, съчувстват на българите, женят се за българки и изцяло в домашния
си живот, в роднинските си отношения, в песните, обичаите си не се отличават
твърде от българите, и същински гагаузи, които сами се наричат с това име,
които винаги са странели от българите, които са държали страна на гърците
па и сега не се чувстват българи; тези са "хасъл гагаузи" или "приморски
гагаузи", както понякъде ги наричат, за да ги различат от "българските
гагаузи". Тия подирните пеят български песни тъй, че не можеш ги отличи
от българи, и главно за всичките си обичаи, които са еднакви с българските
имат и български обредни песни." Л. Милетич посочва, че българското население
счита тия гагаузи за потурчени българи и ги отличава от крайморските гагаузи,
що живеят във Варна и по селата Кестрич (Виница), Кара Хюсеин (Чернево),
Джевизли (Орешак), Ала Клисе (Църква), Гявуръ Суютчикъ (Българево) и Каракуртъ
(Добричко).
Третият обществен център, Ченгене-пазар, се намира
между гръцката, гагаузката и арменската махала. Ат. Манов пише, че някога
е наричан "Кенар край" понеже там е бил краят на града. На това място,
като край на града е имало малки цигански ковашки дюкяни, където са се
произвеждали гвоздеи, халки и др. и от там е дошло името "Ченгене пазар".
На 3 май 1902 г. Ченгене-пазар е преименуван от Иван Церов в площад "Екзарх
Йосиф". Антон Страшимиров описва площада като "неголяма стъгда": "В нея
имаше полицейски участък от малка каменна сграда и каменна чешма. Навярно
тази стъгда беше наречена "Ченгене пазар", защото гагаузите не се отдаваха
на търговията. Те бяха лозари и хамали на пристанището, бакалите и търговците
в тяхното средище бяха обикновено пришълци от юг, предимно гърци островитяни,
които продаваха стоките си с голям шум."
"Но "Ченгене пазар" имаше своята красота: тук
бяха не само кръчмите, с най-хубавите вина и ракии, но и от тук започваха
две насочени към изток улици, които откриваха морето."
Площадът е средище на гагаузите и на работещото
на пристанището мнозинство. За разлика от другите обществени центрове на
град Варна, Ченгене-пазар оживява най-вече вечер. След изнурителната физическа
работа хамалите, коларите, лозарите и др., работещи на пристанището, завършват
деня в кръчмите на Ченгене пазар. Съвременниците разказват, че веселията
на Ченгене пазар обичайно преминавали в улични шествия с песни и викове,
латерни. "Често се виждаше към 10-11 часа през нощта редица файтони, заети
от тези весели компании с преследваща ги латерна, също курдисана на файтона
и окичена с фесовете на някои от тези безгрижни и задоволени веселяци.
Защото тогавашното пристанище вреше и кипеше от работа за всички - от хамалина,
натоварен със своя анадолски семер и свършите с търговеца ангросист, износител
и вносител..." |