Сведения за гагаузите дава в своите "Спомени и бележки" големият варненски
общественик Иван Церов. Той се заселва във Варна през 1888 година. Иван
Панайотов Церов (1857-1938) е роден в село Церова Курия, Търновско. Занимава
се с просветна и книжовна дейност. Учител е в Мъжката гимназия и училищен
инспектор (1890-1895). Член е на Демократическата партия. Кмет на Варна
от 1909 до 1912 година. По негова инициатива са построени много училища
и сградата на Варненския театър.
В своите "Спомени и бележки" Иван Церов пише, че "най-обична забава
на гагаузите бяха веселбите из улиците с латерни пред тях, а по гроздобер
- с гайди." По неговите думи почти всички гагаузи са лозари по занятие.
И Антон Страшимиров подчертава, че лозарството е основното им препитание:
"Лозарската част на Варна беше изцяло гагаузка и в това море от похристиянчени
някога, но досущ непросветени кумани, се топяха като случайни капки всички
български отпръски."
"Лозята се обработваха от старите гагаузи и от гагаузките, а младите
работеха на "скелята": товареха и разтоварваха параходи. Така в избите
имаше много вино, а големите сравнително надници от "скелята" позволяваха
на младите гагаузи да изреждат по цели седмици къщите си с цариградски
латерни напред и с големи кючешки кърпи през рамо. Когато те не правеха
това, опиваха се мъртвешки по хумбите или играеха комар - на орехи и на
ашици - обикновено по слепите улици."
Цани Калянджиев разказва, че сутрин на Ченгене-пазар се стичат стотици
работещи лозари, местни и от околните села. "Вечерно време обаче мегданът
и заобикалящите го кафенета и кръчми ставаха по-живи. Едновремешното ароматно
димятово варненско вино се лееше в изобилие, кръчмите кънтяха от песни,
викове и латерни. Често това веселие свършваше със скандали и побоища,
съпроводени с пущане в ход на ножове и ками. Най-обикновеното обаче беше,
че пияната гагаузка компания се разполагаше на файтон, пред който вървеше
друг файтон с действаща в него латерна. Така веселата компания, предводителствана
от музиката обикаляше главните улици на града. Централно място на Ченгене-пазар
заемаше кръчмата на Антон Карабатак - стар варненски българин, чиито корпус,
обмундирован в черни потури и салтамарка, досега се е запазил в моето въображение.
Варненските старожилци трябва да имат още по-добри спомени за кехлибареното
вино на Карабатак, получавано от неговите собствени лозя и дълбоката му
маза под кръчмата."
Антон Недялков-Карабатак (1837-4.Х.1897) е роден в село Куюджик (Варненско).
Родители му са пресеници от сливенските села. От младежките си години е
известен като много трудолюбив и честен човек. Продължително време работи
при варненския богат гражданин Георги Карабатак, лозар-винар. Виждайки
всеотдайността на Антон и добрият му характер, Георги Карабатак го прави
управител на имотите си, а впоследствие и го оженва за малката си дъщеря
Параскева. Антон Недялков отваря своя кръчма, срещу църквата "Св. Архангел
Михаил", на която е църковен настоятел в продължение на 22 години до самата
си смърт. За да привлече клиентела, той прибавя към своето име фамилията
на тъста си - Карабатак. Преди освобождението тази кръчма е най-престижната
и най-посещаваната. Същевременно тя е средище на българите и сигурно убежище
за бунтовниците. В дълбоките изби са укривани български революционери,
а когато са тръгвали, Антон ги изпращал с припаси и пари без да бъде подозиран
от турците. Той се е ползвал с доверието на управниците, поради което е
избиран за мухтар (махленски кмет) и е заставян да присъства при екзекуции,
като представител на българите, които изживявал много тежко. От 23 февруари
1872 година Антон Недялков е член на Варненската българска община. След
обявяването на Руско-Турската война, турците променят отношението си спрямо
него. Озлобени, че губят войната и че трябва да да напуснат Варна, турците
решават да избесят по-видните българи, между които е и Антон. Той се е
простил със семейството си и е бил вече поведен към бесилката, когато екзекуторите
се разбягват, изплашени от ненадейно бързото приближаване на русите. И
след Освобождението Андон Недялков-Карабатак активно участва в обществено-политическия
живот на града.
На запад от турската махала се намира "татар махалеси". По името на
татарската махала е обозначавана и крепостната порта - "татар капусу",
от която тръгва Добричкото шосе. В своите "Пътувания по България", Константин
Иречек пише, че варненските татари отчасти са приселници от Крим; живеят
в отделна махала на шосето за Провадия и в многобройни села и са, казват,
по-способни от турците.
Най-старата циганска махала заема пространството между турската махала
и езерото, недалеч от днешната сточна гара. През 1891 година те са изместени
от там и настанени на запад извън града в местността Максуда.
До средата на XIX век българите са незначителна част от населението
на Варна. Напусналите домовете си българи по време на Руско-Турската война
1829-1830 година, започват постепенно да се връщат във Варна след 1833
година. За да ускори този процес Високата порта обявява, че завърналите
се няма да плащат данъци в продължение на три години (1833-1836). Следвайки
тази политика, Варненският паша раздал места на завърналите се в района
на разрушеният по време на бойните действия бастион "Ич кале". Въпреки
тези мерки българското население във Варна е незначително. През 1867 година
Иван Богоров пише в своите пътеписни очерци за образуването на гръцко търговско
дружество във Варна, "което ся вижда, че не ще закъснее да погълне малцината
търговци българи". По-нататък авторът обобщава, че "българинът е ботушар,
кожухар, и абаджия, че на последний не било дадено да търгува с требни
нечта за ядене и пиене. Неколцина българи, които са се заселили от петнадесет
години насам, въртят комисиона, от тех некои търгуват с биволски сурави
кожи и малко манифактура..." Тогава българите живеят предимно в гръцката
и гагаузката махала, благодарение на смесени бракове или като временно
пребиваващи. За основаването на българската махала пише Х. К. Шкорпил,
позовавайки се на устния разказ на един от съвременниците - Ради Трифонов:
"Българите нямали своя махала. Когато султан Абдул Азис се връщал в
1867 година от Европа в Цариград, той минал през Варна. Когато се разхождал
из града и минавал покрай хотел "Орел", поднесли му варненските българи
едно прошение, с което го молили да им се раздадат места зад сегашната
Девическа гимназия. Подир три месеца се получило султанско ираде, с което
се разреши даване исканите места." Едва след Освобождението, когато е разрушена
крепостната стена и се заселват много българи от Северна Добруджа, Бесарабия,
Тракия и Македония, се развива Ени махале, т. е. българската махала.
"Като опашка на града, разказва Цани Калянджиев, се точеше тъй наречената
Нова махала, която го свързваше с Добричкото шосе и представляваше чист
български елемент, преселен след войната от Тракия. Тая махала постепенно
измести старата "татар махалеси", която имаше за изход една от градските
врати - "татар капусу". Тракийските преселници са настанявани в някогашната
татарска махала; котленци след опожаряването на града им, се заселват в
турската махала, а в края на месец юни 1885 година македонските преселници
във Варна основават "Македонско благотворително дружество".
К. Иречек, който е не само изследовател, но и свидетел на демографските
процеси във Варна, отбелязва в "Пътувания по България", че самите българи
излизат на сцената едва от образуването на княжеството; по напред те тук
били малобройни и незначителни. След войната тук се заселили много търговци
от Тулча и от други дунавски градове; от година на година расте напливът
на български занаятчии от вътрешността. Между новите заселници освен хора
от Източния Балкан и от Тракия има и македонци, които идват по море.
Ясно обособени в етническо отношение във Варна в края на XIX и началото
на XX век могат да се различат осем махали. Сравнени по големина, те се
подреждат така: турската, гръцката, гагаузката, арменската, еврейската,
българската, татарската и циганската. Най-значимият обществен център се
оформя между гръцката, арменската, еврейската и турската махала - Балък-пазар.
Другият важен обществен център след Освобождението е Мусалата в турската
махала. Между гръцката, арменската и гагаузката махала е развит трети център
- Ченгене-пазар. През разглеждания период Балък-пазар носи белезите на
търговски център, Мусалата - на административен, защото там са градското
и окръжното управление, казармата и т.н. и до днес е запазен облика на
адвокатско средище с така наречената адвокатската градинка, а Ченгене-пазар
тогава е известен повече със своите кръчми и като място, където може да
се наемат неквалифицирани работници за хамали, лозари и др.
Най-характерното нещо в демографски план за следосвобожденска Варна
е динамиката на миграционните процеси. По време на войната и още повече
след Берлинския конгрес започва раздвижване на населението в града и околните
села. Миграционните процеси засягат преди всичко българите и мюсюлманското
турско и татарско население. Първите като заселници, а - вторите като изселници.
Голяма част от турското население разпродава имотите си и се преселва в
Османската империя, а на тяхно място идват български заселници. Не само
бежанци се установяват да живеят във Варна, но и много хора от вътрешността
на страната, привлечени от перспективите, които предлага един голям административен
и търговски град. Заселниците значително превишават броя на изселниците,
поради което се променя съотношението между българското, гръцкото и турското
население на Варна. Въпреки това многонационалният характер на града се
запазва до началото на ХХ век.
Основният миграционен поток е от Македония и Тракия, оставащи под властта
на Османската империя според решенията на Берлинския конгрес. Друга вълна
на български преселници са емигриралите преди Освобождението в Румъния,
Банат, Русия, Мала Азия. Особено притегателен е град Варна за малоазийските
българи, защото водният път за тях е най-безопасния. Със сърцераздирателни
молби искат от българските власти кораби, с които да се транспортират. |