Безспорно след Освобождението манталитетът на по-значителна част от населението на Варна е ориенталски. Това е характерно не само за турците, татарите, но и за голяма част от българите, арменците, гагаузите, част от евреите. В първите години след Освобождението носители на европейската култура си остава образования гръцки и еврейски елит. Техни са магазините с европейски стоки, из техните среди са лекари, банкери, търговски и дипломатически представители на западни държави. Има фамилии като Презенти, Тедески и др., които са потомствени консули на западни държави. 
Ориенталският манталитет не бива да се приписва изцяло на мюсюлманското население, защото неговата грамотност във Варна е 4 пъти по-висока в сравнение със средната за княжеството. Сред варненските турци също има търговски елит, чиито сделки основно са обслужвани от варненския клон на Отоманската банка. Сред турците има и личности, които се занимават с търговия и индустриално производство. Част от този турски елит активно се включва в политическия живот с предпочитания към Радославистката либерална партия и Народната партия.
В спомените на своите съвременици, като най-примитивни и с разпуснати нрави са останали гагаузите. Антон Страшимиров пише, че те са ходели с големи ножове на пояс, пиели много и вършели безумства. Писателят оприличава "лозарската половина на Варна" на "една малка тъмна република". "Властта нищо не узнаваше от деянията тук: провинените изчезваха из "комшулуците" на лабиринтните улици и се прехвърляха през море по четирите страни на света."
"Тук е доста забелижително гагаузкото пиянство", пише на 15 декември 1886 година до д-р Ст. Данев негов приятел, пребиваващ във Варна тогава. Варненските гагаузи особено впечатлявали с пристрастието към алкохола и с "бабаитлъка" си. В писмото се казва, че те всеки ден "чупят си кратуните и ками забодат право в гърди."
Ив. Церов пише, че гагаузите са "в постоянна саморазправа и сбиване, най-вече с нож..." и че са "вдадени страстно в пиене и грозно опиване". Същото потвърждава и Александър Дякович, който от 1888 година е съдия във Варна: "Пиянството цъфтеше предимно между гърците и гагаузите... Да заколят човека посред пладне и главата му на улицата да търкулат - това бе явление обикновено и се считаше за бабаитлък, а кървавите свади се редят почти ежедневно."
Интересни сведения като очевидец дава Иван Церов: "Гагаузките-варненки, облечени с дънести басмени шалвари пъстрочервен цвят, а някои с окичен фес на главата, падаха в мнозинството си доста лениви - повечето време прекарваха в приказки, струпани тук - таме до пътните врата на малки групички и, при все че замесваха тестото си за хляб, не го разкъсваха и разплескваха сами на пити, както другаде се прави, а цяло го занасяха на фурната да извърши туй хлебарят. Мъжете се отнасяха сурово, презмерно господарски към жените си. Говореха им думи много непристойни."
Константин Иречек също е впечатлен от гагаузите. Затова освен разсъждения за етногенезиса им дава обобщен портрет на гагаузите такива, каквито ги е видял през 1881 и 1884 година.
"По тип на пръв поглед гагаузите се отличават от българите и от гърците. Те са чернооки и чернокоси, с малък мускулест ръст и тъмна кожа, с широки ъглести глави и кокалести, дебели ръце и нозе. От очите на младите момичета изскача особен огън, но старите жени са извънредно грозни: тлъсти зъбести баби в широки шалвари, повечето със сини и бели ивици..."
"В техния характер на първо място стои инатът и страста във всичко. Много пият и при това скоро се скарват, като вадят веднага нож; убийства за отмъщение или само от случайна страст не са рядкост..."
"Нравите на гагаузите са подобни на турските. Мъжете ядат отделно от жените; жената в къщи не се и показва. Те се придържат здраво о христянството, почти с фанатизъм. Към чужденците, например по селата около Балчик, са доста гостоприемни. Тяхната носия повече или по-малко е турска. Жените носят кърпи на главите, къси елечета без ръкави и широки турски шалвари от пъстри материи. Обичат ясните цветове и на пръв поглед, например във време на жътва по нивите, изглеждат като туркини без обикновената забуленост или като цигани... Мъжете носят фесове или сега и рунтави калпаци, сини елечета, червени пояси, широки кафяви потури от овча вълна и турски емении."
Негативизмът на тогавашните българи към гагаузите се дължи донякъде на упорството им да се гърчеят, а от друга страна гагаузите се препитават главно с лозарство и кръчмарство. Описаните явления са характерни за гагаузката махала, която тогава е средище на хилядите хамали, колари, моряци и всякакви неквалифицирани работници от пристанището. Поради това много от приписваните особености на гагаузите трябва да се приемат изобщо за манталитет на най-низките социални слоеве във Варна. "За самото име гагауз ми казаха, пише К. Иречек, че е от по-нов произход. Употребява се почти като прякор, каквато е съдбата, разбира се, на много етнографски названия, които са на измиране; самите гагаузи се срамуват от името си."
"Многобройните народности във Варна, обобщава К. Иречек, не се погаждат помежду си." Претенциите за духовен и културен монопол във Варна са на гърцизма. Процесът на противопоставяне и изтласкване на гръцкото религиозно-културно влияние е нерешен проблем на Българското възраждане. Това е продължителен процес, който затихва чак до Първата световна война.
Освобождението поставя варненските гърци и гърчеещите се в много особено положение. Градът остава в диоцеза на Цариградската патриаршия и те продължават да са част от гръцката църква. От друга страна те са български поданици, но техният патриарх Антим I на 16 септември 1872 година заклеймява техните сънародници като схизматици. Схизмата е частична, защото не е гласувана на Вселенски събор, а - на поместен. Тя не е достатъчно обоснована канонически и по-голямата част от православния свят не я приема. Дори и османското правителство не я приема.
Със синодално писмо от 13 октомври 1872 година е оповестено, че Негово Високопреосвещенство Симеон е назначен за Варненски и преславски митрополит със седалище Шумен. Въпреки това митрополит Симеон не е допускан във Варна и не е признат от турската власт за архиерей на Варна и дори от декември 1875 година до Освобождението той премахва от титула си "Варненски". Варна остава извън диоцеза на Екзархията.
Отношението на гъркоманите към българите-схизматици е по-лошо, отколкото към мюсюлманите или евреите. Гърцизмът поощрява нелоялност към българската държава. Внушава се, че патриаршистите във Варна са гръцки поданици, получават гръцки паспорти, синовете на гърчеещите се служат в гръцката армия и т. н. Като пряк свидетел на тези събития, К. Иречек пише: "Отношенията между гърци и българи във Варна, очевидно по вина и на двете страни, са много натегнати и се проявяват и в разни дребни неща; напр. управлението на общинските гръцки училища е отказвало на българското правителство да съобщи годишните статистически данни, като изпълни обикновените печатни формуляри, което иначе у турците, арменците, евреите и т. н. не е срещало никакъв отпор. Причината лежи в някогашната църковна разпра между гърци и българи, която тук още не е забравена. Предмет на варненските спорове са тъкмо споменатите гагаузи, които и двете страни искат да спечелят за своята църква и за своето училище."
Гръцката митрополия във Варна датира от началото на XVIII век. В началото на XIX век е разширена дейността на Митрополията чрез създаването на помощен орган - Герондия. Герондията се занимава с въпроси от просветен, битов, благотворителен и съдебен характер. След освобождението на Гърция, с декрет от 1834 година се откриват консулства в Европа. Във Варна гръцкото консулство започва да функционира от 1845 година. Пръв консул е Димитър Маврокордато, наследен от Андрей Пападопулос Вретос и т. н. Пребиваването на А. П. Вретос е свързано с началото на първите научни изследвания за Варна в Новото време. Автор е на "Memoria sulla seoperta di tome a sulla biingue iscriezioni di Varna" (1853) и "La Bulgarie ancienne et moderne" (1856).
Гръцки консулства са открити в Балчик през 1867 г., в Свищов на 19 март 1876 г., в Русе през 1877 г., в Силистра през 1881 г. Във всяка консулска област са организирани гръцки общини с изборен общински съвет и със събиране на особен данък по подобие на ония в кралство Гърция, който е различен от владичината.
За няколко години гърците построяват във Варна светски училища, създават библиотека към митрополията и печатница към гръцката община. През 1850 година във Варна е учреден така наречения Силогос и Казино - място, където се съсредоточава гръцкия обществен живот. Дори създават театрален салон. В консулството функционира гръцки съд, чиито решения след Освобождението само се заверяват във Варненски окръжен съд. Гърците устройват държава в държавата с всички необходими институции. Поддържат се много по-живи духовни връзки с гръцките културни институции, отколкото с българските. Събират парични помощи за подпомагане на църковната академия на остров Халки, където са изпращани стипендианти от Варна. Към всичко това трябва да се прибави, че най - богатата и красива част от тогавашна Варна е гръцката махала, за да се разберат успехите на гръцкото културно влияние. "Успехът на елинизма след 1870 г. във Варна е грамаден, пише Стефан Кабакчиев. Съставеният от по-рано за тази цел Силогос, снабден с големи парични средства, подпомогнат от преданите на делото учители, са работили неуморно. Гъркът Сулини подарява за целта повече от 20 000 турски лири. Парашкева Николов завещава грамадни средства за построяване черква и болница и за издържане на двама стипендианти в странство. Приходите от манастирите "Св. Димитър" и "Св. Константин", приходи от разни малки завещания, са дали охолни средства за поддържане на училищата в града и стипендианти в Гърция."
"Нескончаемите проповеди в черквите и публични сказки в училищата на тема за славата и величието на Елада, че тя е била разсадник на науките и изкуствата, както и на християнството и в края на краищата "всеки, който не е грък, е варварин", всичко това е било втълпено в убеждението на растящата младеж и е имало за следствие да заварим в 1878 г. не само гърци, но и фанатизирани гръцки патриоти, които след установяването на българските власти във Варна, няколко години наред демонстративно проявяваха своя гръцки патриотизъм с покачване на гръцки знамена по къщите и дюкените си и с улични демонстрации."
Гърчеят се не само гагаузите, но и българи. Като такива Петър Ников посочва Чорбаджоглу, х. Димитроглу, Парасхос Парасху от Провадийско, х. Янаки Флори, също от Провадийско, Боюклю Стоян от Калофер, чиито синове стават най-видните гъркомани във Варна. Синовете на Абаджи Георги от Калофер, Желез, Паруш, Катели и Митако, ръководят гръцката община във Варна. Стефан Кабакчиев пише:
"Гръцките имена, с които много от елинизираните по-късно варненци се красят, са присадени. Мустакидевци не могат да откажат, че са внуци на котленеца Стоян Буюклията; Парасковци не могат да отрекат, че са синове на Пилич Парашкева от с. Добрина (Провадийско), Мисиядис, че е Мандежи Митишев син, Астенидис, че е Хаста Михалев син и много други "адевци" и "идевци"."
Още повече, че до Освобождението няма обособена българска махала и българите живеят пръснато по другите махали. В една дописка от Варна в "Търновска конституция", целяща дискредитиране на местните консерватори е посочено, че Перикли Хавезов живее "в къщата на една еврейка мадам Фрейнд", а Янко Славчев бил гръцки зет и живеел в дома на една арменка. Преуспяващите българи предпочитат гръцката и еврейската, а по-бедните - гагаузката, арменската, турската или татарската махала. Дори и след Освобождението български език можело да се чуе само в кафенето на Петър Янев в турската махала или в кръчмата на Андон Карабатак на Ченгене-пазар.
Въпреки тези неблагоприятни условия за "българщината", както тогава се изразяват, една малка част от българите имат безспорно влияние в града заради търговските си успехи. Варна е преди всичко град на едрата вносно-износна търговия. За да се освободят от зависимостта и посредничеството на цариградските и атински търговци, българските основават свои кантори в Западна Европа. Така например Велико Христов имал кантора в Лондон и Бразилия, Хаджидечеви - в Манчестър, братя Георгиевич - в Египет, Марко Вълчев - в Манчестър, братята Димитър и Евстати (Стат) Атанасови Паница през 1881 година стават представители на параходната компания George Russell & Comp. със седалище Лондон. Една от причините за търговските им успехи се крие в огромния икономически хинтерланд на Варна, чието основно население е българско.